Глутница ангели

— Прав си — потвърди той. — Е, до скоро, брато!

Недоумявах какво толкова се суетят, но всички останали си умираха от вълнение, задето са ме поканили в тази дивотия „Дискове на безлюдния остров“. Имах чувството, че това е нещо като тъпите предавания, които в Щатите излъчва всяко четирийсетватово радио: каква музика ще занесете на безлюден остров и защо, но както личеше, програмата се въртеше вече от десетилетия по Би Би Си и се бе сдобила с неоспоримия статут на културна икона.

Доколкото разбрах, телевизионните звезди, особено пък американските, не са сред хората, удостоявани с честта да бъдат канени, и вероятно тъкмо заради това Мер и неговите хубостници още малко и да получат оргазъм, ала да ви призная, музиката не играе кой знае каква роля в живота ми и доста се озорих, докато съставя списък, който да запомня, камо ли пък да се сетя какви истории да разкажа за парчетата в него. Бях го предал по-рано през деня, Мер ме натисна да съм добавел и нещо класическо, аз въртях, суках и накрая — срам, не срам, си признах, че не се сещам за нищо класическо.

— И таз добра, разбира се, че се сещаш — знаеше си своето Мер.

Мисля си, че никога дотогава не съм се чувствал чак толкова телевизионен актьор.

— Хм, не се сещам, и туйто — завайках се отново. — А, да, ето, онова на Бетховен: Та-та-та-рам!

— Остави го това — ухили се Мер.

— Знам още едно. От онзи, как му беше името? Тако Бел.

Мер ме погледна ужасен.

— Няма начин да не го знаеш. Пускат го с всяка втора реклама. Тра-ла-ла-ла! Ту-дум…

Не съм съвсем скаран с музиката, макар че в хороскопа ми не се казва нищо за певческа кариера. Въпреки това върху потиснатите черти на Мер се мярна нещо като проблясък.

— Пахелбел. Каноникът.

— Да — викнах аз. — Точно така. Пахелбел.

— Ако ни притиснат, мисля, че ще стане. Можеш ли да разкажеш и някаква история?

— Хммм — изхъмках аз. — Всъщност не го понасям.

Накрая най-близкото до класиката, за което се сетих, беше „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Освен ако не решите да причислите към класиката и темата на Енио Мориконе към „Добрия, Лошия и Грозния“. Мер не я причисли.

Още от сутринта беше сигурен, че след като видят моя списък, от Би Би Си ще звъннат да отменят участието ми, и дори докато пътувахме към студиото, където щеше да бъде записът, той току поглеждаше притеснено клетъчния телефон, който стискаше в мъртва хватка, сякаш чакаше да се обади губернаторът, за да съобщи, че екзекуцията все пак ще се състои. Чак ми домъчня за него, докато оглеждах отново списъка и си мислех какво ли да разкажа за парчетата: „Проклет Мисисипи“, „Ритници“, „Най-сетне любов“, „Гимназиален рокендрол“. (Мер най-категорично отказа да включа и песен на Бари Уайт; какво безсърдечно неуважение към Моржа на любовта! Той обаче не искаше да склони, и туйто.) Всъщност кой ли, дявол го взел, слуша днес радио?

Подранихме в студиото и бяхме отведени във ВИП залата — хич не ми се мисли къде водят не-ВИП гостите, сигурно в нещо като концлагера Дахау — където ни почерпиха горчиво кафе и стари сладки. Водещата на „Дискове на безлюден остров“ надзърна за миг в помещението и ни махна, но си тръгна още преди да съм преглътнал трохите от сладките. Не обръщах внимание на новините на живо, препредавани по малки, вградени в тавана високоговорители, докато не чух как телефонът на Мер пада на пода. Вдигнах очи от бележките си и го видях, че се е вторачил във високоговорителите. И аз погледнах натам.

Нямаше нищо за гледане — е, онези приятелчета от Би Би Си можеха да си боядисват по-честичко таваните — затова пък репортерът беше добър. Много бързо в съзнанието ми изникна ясна картина. Чудото на радиото.

В Източен Лондон било извършено чудовищно престъпление. Били убити азиатец, собственик на магазин, и семейството му: жена му и четирите му деца на възраст от четири до дванайсет години.

Репортерът подчерта, че трагедията се е разиграла в същия магазин, където предния ден американската телевизионна звезда Марти Бърнс бил предотвратил грабеж и насилие. Полицията търсела евентуална връзка между двата случая.

Така и не успях да разкажа историята си за „Гимназиален рокендрол“. И по-добре: в нея имаше много голотии и безпричинно насилие.

5.

Разкрещят ли ти се онези от „Връзки с обществеността“, значи наистина си сгазил лука.

На следващата сутрин Мер беше морав от яд. Другите момчета с тирантите бяха неутешими. Единият просто седеше със скръстени на гърдите си ръце на въртящия се стол и се клатушкаше напред-назад досущ немирен хлапак, вторият направо си скубеше къдравата коса.

Дори Джун изглеждаше разстроена.

— Не, не, не, не! — пищеше Мер. — Не може да бъде! Невъзможно!

— Какво по-точно ми казваш? — престраших се да попитам.

Но той определено не беше в настроение.