Глутница ангели

— Като начало благодаря — рекох му. Той продължи да ме гледа тъпо. — За там. Че ме отървахте от онези шибани добичета. Спасихте ми задника от як пердах.

— Много се радвам за задника ви, но е излишно да ми благодарите. Постъпих, както са ми наредили.

— Наредили ли? Кой? Какво?

Мъжът явно се притесни от въпросите, но и не искаше да ме обижда. Все едно и той трябваше да излезе на глава с онези типове от „Връзки с обществеността“.

— Аз съм само слуга, правя, каквото ми кажат — рече той накрая. — Не ми е работа да отговарям на такива въпроси.

— А чия работа е? Да ви призная, предпочитам да знам кой урежда купона, преди да приема поканата.

— Съвсем наблизо е — каза мъжът и пак погледна улицата — пикочният му мехур, изглежда, беше пред пръсване.

— Е, хайде, от мен да мине — склоних аз. — Който се бои от мечки и така нататък… — Изправих се бавно и смръщен, разтърках натъртеното си рамо. — Я чакайте малко… — помолих. — Как се казвате?

Той престана да подскача и ме погледна много сериозно. Стори ми се едва ли не че се двоуми дали да ми довери такава тайна.

— Дазра — отвърна мъжът и кимна. — Наричай ме Дазра.

— Дазра — повторих аз. — Добре.

Той пак тръгна нагоре по улицата и вече бе направил пет-шест крачки, когато го повиках. Мъжът спря и се обърна.

— Трябва да те питам нещо, Дазра — рекох му.

Върху лицето му се плисна вълна на угриженост.

— За онова късче метал насред езика ти. Не те ли боли?

Дазра най-сетне се усмихна и ми се изплези.

— Кански — изфъфли той.

И продължи нататък по улицата.

„Отговора си го бива“, помислих аз. И го последвах.

Дазра отново бе избързал на половин пресечка пред мен, този път обаче го настигнах точно по средата на улицата, пред индийско ресторантче, което изглеждаше толкова запуснато, че плачеше за проверка на ХЕИ. Нямаше табела — поне аз не видях. На витрината беше лепнат лист с менюто, ала от слънцето буквите бяха излинели и не успях да разчета и една-едничка думица. Витрините на съседните магазини бяха заковани с дъски, по улицата не се виждаше жива душа. Дазра посочи входа на ресторанта и кимна.

— О-о, не съм гладен — заувъртах аз.

Очите на Дазра се разшириха, раменете му увиснаха, сякаш той искаше да ми каже: „Започва да ми писва от теб, защо не вървиш на…“. Той пак посочи ресторанта, този път обаче отвори и вратата.

Вътре не беше чак толкова ужасно, както отвън. Заведението се състоеше от едно-единствено помещение, което бе най-много десетина квадратни метра, и в него бяха наблъскани десетина масички — там, където пространството го позволяваше. И дори където не го позволяваше. В дъното имаше врата, която водеше към тясна кухничка: в нея двама дребни азиатци се караха и подвикваха нещо на хинди на един отегчен келнер. Колкото и да не ви се вярва, всички маси до последната бяха заети, а клиентите явно харесваха кухнята. Да ви призная, ухаеше невероятно.

Единственият друг бял в заведението беше жена някъде на трийсет и пет години, която приличаше на месарка и седеше сама на маса точно вляво от входа. Беше с късо подстригана, червена като залеза коса, лицето й бе като пън. Забелязах, че когато влязохме, вдига към нас очи, но без да оставя вилицата, с която усърдно гребеше нещо, наподобяващо месо от плъх в лайнян сос, и го пъхаше в огромната си паст. Каквото и да ядеше, то явно беше люто, понеже страните на жената бяха червени като косата й и по тях се стичаха сълзи. През две-три хапки тя отпиваше от бирата в изпотената бутилка с етикет на „Кингфишър“ или отхапваше от хляба, без да спира да дъвче.

На всички други маси без една седяха дребнички азиатци, които говореха гръмогласно един през друг. Неколцина вдигнаха очи, когато влязох, но щом видяха, че съм с Дазра, продължиха да се хранят. В дъното, на масата в десния ъгъл седеше сама млада азиатка с буйна черна коса. Пред нея нямаше нищо друго, освен бял чайник с две чаши на цветя. Жената вдигна чашата с две ръце, сетне сякаш ми я подаде и наведе глава. Погледнах през рамо Дазра, който в отговор ми кимна рязко. Промуших се между масите и столовете и се разположих срещу жената.

— Добър ден, господин Бърнс — рече ми тя. Акцентът й беше деветдесет и девет на сто Би Би Си, но в него се долавяше и едва загатнат намек, че жената не е раждана тук. — Радвам се да видя, че изглеждате добре.

— Не бива да съдите за една книга по корицата — предупредих я аз.

— А как е с телевизионните програми? — усмихна се жената.

— За тях ще съдите само по рекламите. Моята е спонсорирана от лекарство за кръвно. А вие коя сте?

— Казвам се Ума Дхармамитра — отвърна тя и ми протегна ръка.

Кожата й беше нежна и топла и докато се здрависвахме, усетих как ме пронизва електричество. Приятно. Толкова приятно, че не ми се искаше да пускам ръката й.

— Ума ли? — повторих аз.

Жената кимна.

— Опра познавате ли я? — Тя поклати глава — изглеждаше озадачена. Както виждате, добре си служа с онова, което Летърман

20

хвърля в кошчето като неизползваемо. — Както и да е — добавих аз.

— Ще хапнете ли нещо, господин Бърнс? Въпреки че декорът е малко… неизискан, кухнята тук е много добра.

— Не съм гладен — отвърнах аз.