Глутница ангели

— Чай? — предложи жената и вдигна чайника.

— Знам, трябва да се съобразявам с домакините, но не съм много по чая. Предпочитам бирата.

Ума вдигна пръст и още преди да си е свалила ръката, келнерът вече бе дотичал при нас с чаша и потна бутилка бира „Кингфишър“, които сложи пред мен. Отместих чашата и отпих малко направо от бутилката — бирата се оказа ледена, направо като от телевизионна реклама.

— Достатъчно студена ли е? — попита Ума.

Така и не разбрах от безизразното й лице дали ме взима на подбив, та я стрелнах с един от своите погледи запазена марка „Марти Бърнс, частен детектив“, за да се уверя.

Къде ти! И този път ударих на камък.

— Бива си я — отвърнах и пийнах по-голяма глътка. — Приятно ми е да узная, че в тази държава има поне един хладилник, който работи.

— Всъщност и аз предпочитам истинска бира — каза жената и отпи мъничко от чая. — Въпрос на вкус.

— Като масло върху пуйката — въздъхнах аз.

— Моля?

— А, нищо — отвърнах. — Наистина. Та за какво става въпрос? Това ваше момче, Дазра…

— Кой? — попита Ума.

Гологлавият им приятел бе седнал при приятели на масата до вратата. Погледна ме, когато се поизвърнах към него и вдигнах палец.

— Дазра. Спаси ми задника от цяла тумба хъшлаци по-нататък в кварталите. Или както там им викате на копторите.

— Дазра — повтори тя. Сега той я гледаше и забелязах, че се усмихва, когато жената изрече името му. Имах чувството, че си правят майтап с мен, но така и не разбирах защо. — Да,

Дазра

бе в състояние да ви се притече на помощ. Много се радвам.

— Защо?

— Защо се радвам ли? Може би обичам качествената телевизия.

— Не ви вярвам. Не ми приличате на човек, който се заседява пред телевизора. Защо Дазра или както там се казва ми помогна? Защо ме следи? Кои сте вие, по дяволите?

— Разрешете да ви попитам нещо, господин Бърнс: как виждате света?

Ха сега де! Поклатих глава.

— Моля? В какъв смисъл?

— Пък аз си мислех, че въпросът ми е съвсем простичък. Как виждате света? Как го възприемате?

— Петдесет и седем канала и нищо по тях — подсмихнах се аз.

Какво, дявол го взел, ставаше тук?

— Не ви попитах как изглежда светът на господин Брус Спрингстийн, колкото и да харесвам парчетата му. Попитах ви как го възприемате

вие

.

Гледаше ме някак тъпо, сякаш знаеше отговора, но все пак очакваше да го чуе. Или по-скоро сякаш виждаше, че ципът ми е отворен, а аз не го знам. Да ви призная, ме обзе чувството, че тази жена знае за мен много повече, отколкото би ми се искало.

— Виждал съм какви ли не неща — заявих аз за своя изненада. — Странни неща.

— Вярвам ви.

— Убедил съм се на собствен гръб, че светът не е само това, което виждаме дори при много внимателно наблюдение. Номерът е да знаеш къде да гледаш. Или да имаш водач, който да знае верния път.

— Или да приемаш каквото виждаш? Каквото са ти показали?

— Точно това е най-трудното — съгласих се аз.

Ума отново напълни чашата си с чай. Нали съм си неверник, съвсем бях забравил клетата си бира. Извиних се с юнашка глътка.

— Кажете ми какво сте видели, откакто сте в Лондон?

— Не знам. Много стари сгради, шишкави чичковци, които мятат стрелички, размирици по улиците… — изсумтях аз и прихнах. — Кажи-речи, същото, както в Лос Анджелис, но без мексиканчетата, които помагат на келнерите по кръчмите.

— Само това ли видяхте? — попита много сериозно Ума.

— Не — отвърнах едва чуто. — Видях омраза. И смърт. И много повече мъка, отколкото бях подготвен да видя. Няма що, чудно местенце да си караш почивката. Следващия път ще се запътя право към Западния бряг.

— В момента в този град, в страната стават страшно много неща. Трупат се сили. Тъмни сили. И човек може да види какво ли не, стига да знае къде да гледа.

— Или някой да му покаже накъде да гледа?

— Точно така.

— Но човек трябва да е в състояние, трябва да иска да приеме онова, което вижда, нали? — поинтересувах се аз.

— Мисля, че ме разбирате, господин Бърнс. Мисля, освен това, че сте орисан да станете част от онова, което се случва.

— И какво, интересно, е то?

— Краят на всички неща.

— Това май бяха тайни думи — отбелязах аз. — Но още чакам зайчето да се покаже.

— Моля?

— Както и да е. Значи краят на всички неща. Божичко, чувствам се като Джордж Бърнс21.

— Да вземем например онова, което сте видели днес, което сте преживели… откакто сте пристигнали тук. Това е само бледа сянка на нещата, която други ще ни натрапят.

— Звучи ми като поредния шибан бунт. Прощавайте за израза.

— Не съм и намеквала, че гледката ще е от най-красивите.

— И свързано ли е това с палежа на бакалията? И със скинара, когото халосах с бутилката сок по главата?

— Това е само видимата страна. Такива като онзи тип — с лопата да ги ринеш. Има и други, които са много по-ужасни от него. Защото са по-умни и не бият толкова на очи.

Искаше ми се да попитам за какво всъщност говорим, но здравият разум надделя.

— Да, гледката си я бива — кимнах аз. — Но… но ако не желая да я виждам и занапред? Ако просто минавам през вашия град? И съм само чужденец?

Най-неочаквано Ума се обиди кръвно. Облегна се на стола и побутна чашата встрани.