Глутница ангели

И чуваш отговор от раболепен лакей от плът и кръв. Да си призная, ми е малко мъчно за доброто старо време, когато администраторът в ливрея ти се тросваше: „Не, господине!“. Знаеше прекрасно, че не са оставени съобщения, нещо повече, че не си от хората, които имат и най-малък шанс да получат някога

съобщение. Въпреки това човекът проверяваше най-съвестно — защото едно време хората си вършеха работата добре, и в думите му „Не, господине“, не само че нямаше и грамче снизхождение, обратното, макар и администраторът да бе наясно, че спадаш към графата на хората, които никога не получават съобщения, ти намекваше било с тона си, било с начина, по който те гледа, че не е зле пак да попиташ малко по-късно, понеже никак не е изключено съобщението да пристигне всеки момент — само това оставаше да го пропуснеш!

Най-малкото така ги помня нещата.

А сега какво — черният екран на телевизора ти мига, за да разбереш, че имаш съобщение.

Най-гадното, разбира се, е, че телевизионният екран не ти казва нищо повече от: има съобщение за теб

. Пак трябва да питаш на проклетата рецепция. А сега администраторите никога не са раболепни, винаги

се държат снизходително, дори и за теб да са се натрупали цяла купчина съобщения от папата, президента и Джери Сийнфелд.

Божичко, понякога се чувствам дърт мърморко.

Погледнах светещия часовник — и той вграден в телевизора. (Не че искам да ставам досаден или да плюя в ръката, от която ям — опазил ме бог! — но явно е само въпрос на време да почнем да използваме тези шибани телевизори и за кенеф.) Видях, че тъкмо минава осем. Нямах никаква представа колко часът е в Лос Анджелис, понеже и досега не мога да се оправя с тези часови пояси. Знаех само, че се чувствам така, сякаш излизам от тридневен тежък запой. Тръгна ли да пътувам по света, ставам на парцал — не ме търсете за нищо.

Първата ми работа бе да изключа телевизора, който още си мигаше. Огледах се за дистанционното устройство, но не помнех какво съм направил с него. Затърсих го опипом под завивките и ми се стори, че съм го открил при крака си, оказа се обаче, че това бил членът ми. Пикаеше ми се, та две не виждах.

На път за клозета натиснах напосоки копчетата отпред на приемника, но не постигнах нищо друго, освен да сменя програмата и да увелича звука. Включи се порноканалът и аз поспрях, съгледал някакъв мърдащ задник. Начаса познах, че е на Шон Йънг5

(ваша работа, наречете го талант), но да ви призная, ми се стори малко рано за подобни забавления. Облекчих се във възможно най-дълбокия смисъл на думата и си наплисках лицето с вода — забелязах, че топлата идва малко бавно, всъщност почти не идва. Въпреки това ме поразсъни и можете да си говорите всичко за качеството на телевизията в „Савой“, но хавлиените им кърпи са си направо страхотни.

Заметнах се в не по-малко пухкавия хотелски хавлиен халат — тъй като сметката щяха да платят онези приятелчета от сателита, можете да сте сигурни, че тази прелест ще поеме заедно с мен и с куфара ми назад към Америка — и хвърлих едно око на листа с менюто за обслужване по стаите, за да преценя доколко мога да се разпростра в поръчката за закуска. Не че не печелех добри — да не кажа, неприлични — пари от сериала „Кълбо от огън“. Или че не ми е приятно да се правя на звезда. (Всъщност…) Но веднъж вече съм изпадал в немилост. Навремето си бях тъпо хлапе, и в дните на „Солникови и Пиперкови“ се забавлявах до припадък, без обаче да оценявам какво притежавам. Бях се прочул съвсем неочаквано, още си бях с жълто около устата и смятах, че това ми се полага, че си го заслужавам и така ще бъде, докато съм жив.

После изпаднах от играта. Точно както след първия душ пада тен, получен със слънчево масло „Копъртоун“.

Знаех си, че вероятно и сега ще стане така. Не защото страдам от липса на самочувствие и от плахост, не защото ме мъчат черногледство или мирова скръб, а просто защото в шоубизнеса е така. Ако не вярвате, питайте Филип Майкъл Томас или Лари Линвил — някой да ги помни сега?

Та бях решил този път да не допускам всичко да се изнизва покрай мен, както пясък между пръстите. Бях си наумил да изживея в пълна мяра всеки миг на лукс, да му се радвам и да подхранвам и ненаситното си, и бездруго раздуто до пръсване его.

Ето как — най-малкото в хотел „Савой“ на пъпа на Лондон, можете да профукате трийсет долара за закуска, състояща се от някакъв си бекон с яйца и изстинало кафе.

Затова пък само да знаете колко ми се услади!

Звъннах на рецепцията да разбера за съобщението.

— Стая номер? — попита отруден глас с неустановен пол.

— А вие не знаете ли? — поинтересувах се аз.

— Моля?

— Не знаете ли и без да ме питате, от коя стая ви се обаждам? Не го ли пише върху компютъра, таблото или каквото там е пред вас?

— А вие не знаете ли кой номер е стаята ви? — тросна се той (тя?).

— Да — рекох аз.

Знаех, естествено, но не исках да се давам току-така.

— Защо тогава не ми казвате?

— А защо да ви казвам, след като вече знаете?

— Защото сега вече се усъмних.