Глутница ангели

— Но… — подхванах пак, но се опомних овреме — схванах, че съм загубил битката.

Ако наистина

имах самочувствието на звезда, щях да се нацупя и да вдигна скандал. Стана ми приятно, че още не съм се докарал дотам да се цупя за щяло и нещяло и простих на администратора (администраторката?), задето ме е дарил с това мъничко, ала важно за мен късче самопознание. На драго сърце разгласих тази тъмна тайна — номера на хотелската стая.

— Имате съобщение от Джун Ханоувър от телевизия „Стар“. Ще ви чака в централното фоайе на хотела. Помоли да слезете, когато ви е удобно.

Нямах намерение да благодаря, но администраторът затвори още преди да съм имал възможност да го сторя. Мислех да питам кога е получено съобщението, не исках обаче да рискувам и да звъня отново на рецепцията. Взех си набързо един душ — топлата вода тук определено си беше проблем — облякох си надве-натри една риза и панталон, грабнах от багажа поизмачканото яке и хукнах надолу към фоайето.

Хотелските фоайета наистина са нещо невероятно. Обичам да се мотая из тях. Има нещо вълнуващо и романтично да се разхождаш из такова фоайе, дори и да не си отседнал в хотела — изживяването е неповторимо. Е, може би ще го изпитате и в чакалните на летищата, но те са твърде неизискани и гъмжат от разни откачалки, членове на една или друга секта, и от китайски монахини, които се опитват да ти пробутат цветя и спасение. Сигурно и в чакалните на железопътните гари от трийсетте години на нашия век е витаел същият дух. Духът на нещо преходно и мимолетно, почти нереално. В хотелските фоайета хората се държат, стъпват различно. Дори само фактът, че си в такова фоайе, те кара да се чувстваш по-различен. И това усещане се засилва в тузарски хотели като „Савой“, но понякога се долавя и в най-евтиния крайпътен мотел, стига в него да има машина за лед. Или може би само така ми се струва.

Прекосих с бавна крачка мецанина — и досега непознатите в хотелските фоайета ти се усмихват и очароването на такива места е може би тъкмо в това: че са последните аванпостове на инак отдавна погребаната любезност — и влязох в главното фоайе. Из просторното помещение се виждаха двайсетина-трийсет души, всичките в скъпи-прескъпи костюми — пиеха кафе, ядяха кроасани и четяха вестници. Открих начаса Джун Ханоувър. Седеше сама на голямо канапе, което изглеждаше много удобно. Беше облечена в модно костюмче в бананов цвят и носеше куфарче с големия червен знак на сателитния канал. Беше и единствената жена наоколо.

Така де, все пак изпълнявам главната роля в многосерийна кримка.

Още щом ме забеляза, тя се изправи и докато ми протягаше ръка, изтърва купчинката листове, които държеше.

— Господин Бърнс! Добро утро! Аз съм Джун Ханоувър. О, боже!

Явно се разкъсваше — не знаеше дали да ме гледа в очите или да се наведе и да си събере листовете. Пресегнах се и ги вдигнах.

— О, благодаря ви, господин Бърнс!

— Наричайте ме Марти! — ухилих се аз.

— Марти — кимна жената и също се усмихна.

Имаше криви зъби и бе леко разногледа, но инак беше доста привлекателна — по онзи безспорно лъскав начин, както са привлекателни дребните шефове. Затруднявах се да кажа как точно изглежда заради модния костюм, който й стоеше като чувалче от амбалажна хартия. Но жената имаше големи бляскави очи и веднага ми стана симпатична.

Седнах на канапето, което, както се оказа, не беше чак толкова удобно, и Джун се пльосна до мен.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго — рекох й. — Ако знаех, че сте във фоайето, щях да дойда по-бързо. Откога висите тук?

— О, само от седем часа — отвърна жената.

— От седем часа ли! — ахнах аз и си погледнах часовника. Беше два часът — поне толкова показваше. Бях забравил да го преместя, след като самолетът се приземи. Вдигнах очи и съгледах в дъното на фоайето голям стенен часовник — показваше десет без малко. — Значи чакате тук цели три часа?

— Това ми е работата — отвърна Джун.

Погледна ме някак подозрително. Явно не се държах като звезда. Понечих да се извиня отново, но се притесних, че ако продължа да се правя на много скромен, жената ще вземе да ми поиска някакъв документ за самоличност. Нямаше смисъл да рискувам след онзи разговор с рецепцията.

— И какво ще правим сега, Джун? — поинтересувах се аз.

— Щом сте готов, ще ви заведа в седалището на телевизия „Стар“. Но не е бързо. Не искате ли първо да пийнете кафе?

Погледнах листа с менюто върху масичката и видях, че чашка кафе тук струва цели две лири стерлинги. Това, кажи-речи, бе достатъчно, за да се изкуша и да си поръчам две-три чаши, но току-що бях закусвал и бях почти сигурен, че ще имам предостатъчно възможности да похарча доста пари на телевизионната компания.

— А, не. Хайде да вървим в телевизията.

— Блестящо! — възкликна Джун.

Епитетът ми се стори преувеличен, но последвах жената, когато тя се запъти да повика лимузината.

Телевизия „Стар“ се помещаваше в голям комплекс от сгради, наречен Канеъри Уорф6

 — намираше се някъде из дебрите на Ийст Енд7. От пътните табели разбрах, че сме се насочили към Айл ъф Догс8.