Глутница ангели

Всички се представиха, аз обаче не запомних нито едно име. Не съм от най-любопитните, но нямаше как да не видя огромния плакат с реклама на сериала върху стената. Сигурно го бяха правили тук, защото не го бях виждал в Щатите и нямах представа как са се сдобили с тази снимка. На нея бях в едър план и се мръщех срещу фотоапарата. Долу в единия край пишеше „Кълбо“, а в другия — „От огън“. Върху гърдите ми се мъдреше знака на телевизионния канал: „С“, все едно съм Супермен. Но планът наистина беше много едър, виждаше се всяка пора по лицето ми, която тук приличаше на дупка на мазен пор, а разстоянието между предните ми зъби бе толкова голямо, че през него преспокойно би минал и влак. Беше от гадните портрети, каквито очакваш да ти нарисува човек като Робърт Кръмп

9

и които ще постигнат всичко друго, но не и да накарат зрителите да сменят канала и да се забавляват с многосерийния екшън.

Беше гротескен.

— Хваща окото, нали? — каза господин Червения.

(От немай-къде реших да разграничавам тримата по цвета на тирантите.)

— Безспорно — отвърнах любезно аз.

— Знаехме си, че ще ви хареса — кимна Моравия.

Добави и намигване. Извърнах се към Джун, но и тя се бе вторачила притеснено в плаката. Сигурно се страхуваше да не взема пак да я питам за Биг Бен.

Господин Златистия пое нещата в свои ръце.

— Имаме някои идеи, които бихме искали да опитаме, Марти. Дали обаче да не ги обсъдим, докато обядваме?

— Защо не! — съгласих се аз.

— Какво ще кажете да опитаме индийската кухня? Наблизо има едно чудесно ресторантче, ще ни донесат поръчката направо тук. Или може би да отскочим дотам. Как предпочитате?

Погледнах още веднъж плаката и си представих как индийските гозби ми присядат, докато се гледам как съм надвиснал застрашително над кабинета.

— Нека по-добре да излезем — отвърнах аз.

— Блестящо! — възкликнаха в хор Червения и Моравия.

И така, изнесохме се цялата тумба.

Златистия нямаше намерение да кани и Джун, но аз настоях. Така де, беше висяла цели три часа в хотелското фоайе, беше ме чакала още от изгрев-слънце и тези мазници можеха да направят ако не друго, то поне да поканят и нея на обяд. Моравия се понамръщи, когато тя каза, че ще дойде на драго сърце, но Златистия само се усмихна.

Лимузината си беше тръгнала отдавна, затова пък долу ни чакаше голямо черно такси. Уж ресторантът беше на някакви си две преки от административния комплекс, а кварталът стана съвсем бедняшки. Чистичкият бял цимент на Канеъри Уорф отстъпи място на евтини жилищни блокове от избелели тухли, нашарени с графити. Мястото всъщност им напомняше финансовия район в центъра на Лос Анджелис, където високите банкови кули се възправят рамо до рамо с приютите за бездомни и безплатните кухни за социално слаби. А това говори достатъчно красноречиво за хората, които работят в огромните административни постройки. Пъстрият ми ескорт се запретна да ми прави мили очи: тримата се надпреварваха да ми обясняват какъв страхотен сериал бил „Кълбо от огън“ и колко се радвали, задето щели да бъра-бъра-бъра… но преди да излезем от кабинета, и тримата си облякоха саката, та вече не знаех как да ги различавам. Успях криво-ляво да разпозная Златистия, когато той плати таксито, а щом влязохме в ресторанта и ни настаниха на маса до прозореца, побързах да си сваля сакото. Иска ли питане — тримата хубавци от „Връзки с обществеността“ начаса последваха примера ми, разкривайки истинските си цветове, и аз се подсмихнах, доволен от собствената си изобретателност. Джун седна до мен и забеляза, че се смея под мустак. Така си спечелих още един озадачен поглед, после обаче тя измери с очи колегите си един по един, пак се извърна към мен и ме погледна съзаклятнически. Май се бе досетила каква игра играя и беше на моя страна.

Гледката зад прозореца не бе от най-ведрите, затова пък самото заведение беше уютно и светеше от чистота. А и ухаеше на вкусно, макар че някъде в дъното се чуваше същата виеща музика, каквато пускат във всички индийски ресторанти. Помещението беше дълго и тясно, масите бяха наслагани едва ли не една върху друга. Почти всички бяха заети предимно от типове и от двата пола в модни костюми и аз реших, че вероятно са от търтеите, дето се подвизават на Канеъри Уорф. Листът с менюто беше дълъг-предълъг и аз не разбрах нищичко от него. Ходил съм няколко пъти на индийски ресторант и в Лос Анджелис, но индийската кухня не е сред основните за Калифорния. Изобщо не може да се мери по популярност с евтините мексикански и тайландски кръчмета, които сякаш нямат чет. Направих някаква връзка между „виндалу“ и „диария“, но инак менюто си беше тъмна Индия за мен.

— Дали да не поръчаме по малко от всичко и да си го разделим? — предложи Джун.

Побързах да кимна и оставих листа с менюто — камък ми падна от сърцето, че не се налага да се опитвам да произнасям шантавите имена на ястията.