Глутница ангели

— Значи компанията се намира на остров? — попитах аз Джун.

— Не — отвърна тя.

— Но тук пише Айл ъф Догс — посочих аз през прозореца поредната табела край пътя.

— Да, така е, ала всъщност това не е остров. Просто се намира на един от завоите по реката.

— Аха — рекох, макар че пак не ми беше станало ясно. — Защо тогава се казва Айл ъф Догс? Какви са тези псета?

Жената само издаде устни и сви рамене.

— И аз не знам. Никога не съм се замисляла.

— Там няма ли кучета?

— Има, но точно колкото и навсякъде другаде в Лондон — каза тя.

— Жалко!

— Да не сте любител на кучетата?

— Не бих казал — отговорих аз. Забелязах, че изведнъж е започнала да ме гледа някак странно. — Прозвуча ми красиво — добавих аз.

Джун кимна и от немай-къде се усмихна.

— А имате ли представа защо се казва Биг Бен? — реших да питам и нея.

— Моля?

— Биг Бен. Кулата с… всъщност все едно! — рекох.

Тя пак кимна и реши да не ме пита повече.

Канеъри Уорф се оказа всичко друго, но не и красив. Представляваше огромен и общо взето нов административен комплекс, над който се извисяваше прилична на фалос кула — едва ли не пародия на самата себе си, построена насред квартал, който инак си беше доста окаян. Лимузината ни остави точно пред голямата пишка. Погледнах нагоре към главата, сетне към хотела зад реката, който изглеждаше не по-малко нов. Всичко носеше печата на утилитарното и на корпоративния дух, сякаш хората напяваха отвътре: „Добре че само работя тук“. Архитектите са големи кретени, така да знаете.

— Не е жълта — отбелязах аз.

— Моля? — попита Джун.

Защо ли го повтаряше непрекъснато?

— Мислех, че сградата ще е жълта, но тя не е. Вероятно заради името. Какво общо има с канарчетата?…

Видях върху лицето на клетата жена нещо, което може да бъде описано само като ужас, и млъкнах още преди да съм си задал въпроса.

— Харесва ми — отбелязах ухилен. — Айл ъф Догс. Канеъри Уорф. Кучета. Канарчета. Прелестни британски имена.

Джун се усмихна много притеснено и ми махна да влизам.

— Май има и гъски — промърморих едва чуто, докато влизах през въртящата се врата.

Джун се направи, че не ме е чула, но върху бузата й заигра лек тик, от което разбрах, че ме е чула, и още как!

Кабинетите и студиата на „Стар“ заемаха три етажа от небостъргача. Прекарах почти цялата сутрин в това да се разхождам напред-назад и да се ръкувам, дори дадох няколко автографа, но останах с впечатлението, че секретарките и другият обслужващ персонал са били помолени да ми ги поискат, съдейки от това, че те май не знаеха кой точно съм. Имаше си ги и обичайната изкуствена бодрост и превзет смях на прискърбно несметните смешки, но тези неща си вървят в комплект и са част от работата. И понеже стана дума за работа, не можех да се оплача от посрещането, понеже през последните десет години не бях вършил нищо друго, освен да преследвам из Лос Анджелис разни отрепки и дребни престъпници.

След поредицата от — слава богу! — кратки запознанства с големите клечки във фирмата, които си умират да се снимат с актьори и знаменитости, но по-скоро ще преотстъпят поименните си акции във фирмата, отколкото да поговорят като хората с теб — се заехме със същинската работа. Джун Ханоувър ме заведе в отдел „Връзки с обществеността“ на телевизията — направо си биеше на очи колко далеч от шефските кабинети се намира той — където ме чакаха трима ухилени до уши младежи, които очевидно още не бяха навършили и трийсет години и всички до един бяха с черна, зализана назад коса. Бяха си свалили саката, бяха запретнали ръкави и бяха с тиранти, все в различни цветове: червени, златисти и морави. „Морави ли?“, запитах се аз. Ако се съди от вида на младоците, те сигурно спазваха някакъв график, да не би да се появят в един и същи ден с еднакви тиранти или пък с тиранти в цветове, които не си пасват.

(Между другото, хич нямам вяра на хора, които носят тиранти. Едно време май са им викали презрамки за панталони, но и да наречеш свинята пиле, това още не значи, че равинът похапва свинско. Не харесвам тирантите, дори когато ги носят селяни. Около тях витае духът на осемдесетте. Лошо десетилетие, дума да няма! Е, и седемдесетте не бяха по-приятни, но поне никой днес вече не се разхожда по анцуг. Макар че някой наскоро ми каза как бакенбардите пак излизали на мода. Бог да пази душите ни!)