Глутница ангели

— Не, не питам за него — прекъснах я аз. — А за черноризците.

В съзнанието ми като светкавица проблеснаха метежът, който бях видял на улицата, и мъжете в черните ризи.

— Подобно на последователите на Мусолини, и привържениците на Мозли започват да се обличат в черни ризи, които им стават нещо като униформа. Не си ли виждал снимки от онези години?

— Виждал съм, разбира се — пророних аз.

Странното видение, изникнало пред мен, внезапно придоби повече смисъл. Макар и доста зловещ.

— Както казах — продължи Ума, — Мозли получава значителна подкрепа, особено сред влиятелните и богатите. Дори и абдикиралият крал Едуард по душа си е бил нацист. И тази… тенденция или склонност се е съхранила и до ден-днешен в характера на англичаните. Откривам я и в това, че хората се стремят към така наречената държава майка, макар че по ирония на съдбата Маргарет Тачър, която за мен си е въплъщение на предразположеността към фашизма, се опълчва срещу нея.

— Това е присъщо не само на англичаните. То е дълбоко в кръвта на всички, които населяват тези острови — намеси се Шобан. — По време на войната нацистките подводници са зареждали гориво главно в Ирландия. Колкото и да ми е неприятно да го кажа.

— Невъзможно! — казах аз.

— Възможно е, и още как — възрази Шобан. — Е, да, от наша гледна точка англичаните и досега не са по̀ стока от нацистите. Вижте какво правят техните щурмоваци. Окупирали са ни и не мърдат. Оттам идват всичките ни големи беди.

— Нещо не разбирам.

— Шобан е членувала в ИРА — обясни ми Ума.

— Защо го казваш в минало време? Човек или членува в ИРА, или не, пък Джери Адамс да си дрънка каквото иска за пред камерите — възрази Шобан.

— О! — изграчих аз и се прокашлях. — И въпреки всичко говорите за съвсем малка част от населението тук.

— Несъмнено — съгласи се Ума. — Нямаше да живея тук, нямаше да работя толкова упорито и да рискувам толкова много, за да браня тази земя, ако не обичах с цялото си сърце и нея, и хората тук. Но независимо от това и преди, и сега англичани и германци сякаш са един народ с общи корени. Не току-така според преданието митичният Тулий се е намирал на Британските острови. Келтските и германските митове и легенди имат много общи неща помежду си.

— Не ми звучи убедително — престраших се да кажа аз.

— Може и да не е убедително. Но Англия е осеяна с места, където е съсредоточена огромна сила, която като цяло си стои непокътната и не е изчерпана. В континентална Европа заради двете големи войни през този век са останали малко такива места.

— Места, където е съсредоточена сила. Предполагам, не ми говориш за атомни електроцентрали.

— Говоря ти за вълшебни места — каза Ума и ме погледна много вторачено. — Древни места, където са съсредоточени силата, мощта на земята и на нейния народ. Места с енергия, с

душа

, която може да бъде използвана — за тъмни и благородни цели. И трябва да се опитаме да защитим тези места, докато Тулий не ги е превзел и покварил. Смятам, че привържениците на ордена се готвят да сторят тъкмо това. Дори може би вече са започнали, затова не бива да губим и миг. Едно такова място се намира в Кентърбъри. Има и други.

— Там ли отиваме?

— Такива са намеренията ми. Има и по-малки средоточия на сила, но основните са четири и те са пръснати из страната. Най-близо е Кентърбъри. Второто е на запад, в Корнуол, третото е разположено чак на север, някъде сред островите Оркни. Ако успеем да ги обиколим преди нашите врагове, ако направим магия, която да ги предпазва, Тулий ще се натъкне на сериозни трудности.

— А хората от ордена знаят ли къде са тези места?

— О, да.

— Тогава как да сме сигурни, че няма да ни причакват някъде край тях?

— Изобщо не можем да бъдем сигурни.

— Ама че работа! — изпъшках аз. — Я чакай! Кентърбъри, Корнуол и Оркни. Но нали каза, че средоточията на енергия и сила са четири?

— Да, така казах.

Много отзивчиво, няма що.

— Разбирам — рекох.

— Знам, че не разбираш — опроверга ме Ума. — Но с времето ще разбереш.

Ако не броим амортисьорите на мъничкия автомобил (или тяхната липса), пътуването по шосето през Кент беше доста приятно. Местността беше красива, тучна и осеяна с полегати хълмове, но инак си бе доста еднообразна. Гледката наподобяваше картина на художник, който владее основните умения на занаята, но на когото му липсва сърцето и душата, превръщащи една рисунка в истинско произведение на изкуството. Шобан току пускаше радиото и пак го изключваше с ругатни — така и не намираше нищо, което да й се слуша.

След около час излезе от магистралата, подкара по много по-тесен път и спря на една бензиностанция да зареди. Всички слязохме от колата да се поразтъпчем.

— Аз ще платя — каза Ума и се насочи към малкото магазинче. — Искате ли нещо?

— Аз съм жадна — отвърна Шобан, докато пълнеше бензин.

— А мен ме изненадай с нещо — рекох аз.

Ума завъртя очи, но после кимна и продължи нататък.

— Само да не е соленки — извиках подире й.

Тя не каза нищо и аз се притесних, че не ме е чула.

Започнах да разглеждам цените върху големите табели — видяха ми се много странни.