Глутница ангели

— „Оставете на нас да се погрижим за транспорта…“ — изтананиках аз.

— Влак има — рече Ума още преди Шобан да ме е зашлевила. — Но се опасявам, че той прилича по-скоро на костенурка, отколкото на хрътка.

Накрая спасението дойде от Паху.

— Мили боже! — възкликнах аз.

— Обзалагам се, че върви като танк — замърмори Шобан. — Ако не и по-зле. Всъщност дали изобщо ще тръгне?

— Нямаме друг избор — въздъхна примирено Ума. — Макар че бие на очи повече, отколкото ми се иска.

Беше микробус марка „Фолксваген“. Най-малко на двайсет години, а и не изглеждаше добре за възрастта си. Беше боядисван и пребоядисван — при това доста калпаво — и аз не знам колко пъти. Преброих шест различни бои, включително два оттенъка на моравото, кои от кои по-грозни. Не че имаше някакво значение, въпросният фолксваген беше разяден целият от ръжда. Не бях виждал микробус от сто години, бях готов да се обзаложа, че те отдавна са в германския авторай, но само като го видях, и в съзнанието ми нахлу истинска лавина от спомени някъде от около 1970 година, свързани най-вече с момичета, които си падат по дрогата и не носят бельо.

— Боже, какви мацки! — отдадох се аз на спомените си. — Имаше времена, когато падаше чукане и друсане, за каквото сега не можеш да мечтаеш, дори по телевизията да тече сериал, в който изпълняваш главната роля.

Ума и Шобан ме погледнаха кръвнишки.

— Беше много отдавна — добавих аз и се изчервих като рак.

— Хич не си и въобразявай, че щастливите дни са се върнали — предупреди ме ирландката.

— Бива ли такова нещо, Марти — скастри ме и Ума.

Признавам си, смутих се, но най-вече защото само при вида на микробуса се надървих — дано моите спътнички не са го забелязали!

Ох, спомени!

Микробусът принадлежеше на един от Пътешествениците, който нямаше нищо против да го замени — поне временно — за автомобилчето. Макар че двигателят на очукания фолксваген беше много по-шумен, ако не друго, можехме да приберем диджеридуто вътре — голям келепир, няма що! И въпреки разпраната тапицерия на седалките и дупките, останали от ръждата по пода, беше много по-удобен за пътуване. Стига да внимаваш къде си слагаш краката и задника.

Паху седна отпред до Шобан, която не даваше на никого и да припари до волана. Поехме по същия път, по който бяхме дошли, докато не излязохме на магистралата, която щеше да ни отведе в Ливърпул. Ума седеше до мен и съвсем не в свой стил гледаше свъсено, докато препускахме през странния Корнуол.

— Добре ли си? — попитах я.

— Добре съм, Марти. Само съм малко притеснена.

— Снощи обредът нормално ли мина?

— То оставаше да не е минал нормално — обади се Паху от предната седалка. А мислех, че е заспал. — Ти какво си въобразяваш, че не знам какво правя ли?

— Да ти призная, нямам представа какво правиш. Точно затова и попитах. Но…

— Какво те смущава, Марти? — рече Ума.

— Ако нещо те мъчи, мой човек, няма какво да увърташ. Изплюй камъчето! — тросна се Паху.

— Ами такова… толкова ли наложително беше да убиваш зайчето?

Паху се извърна с лице към мен. Наистина беше вбесен.

— Какво ти разбира главата!

— Казах ти вече, нищо не разбирам.

Той кимна и пак погледна напред.

— Но наистина ли трябваше да убиваш зайчето?

Не щеш ли, онзи рипна и прескочи ниската преграда между предната и задната част на микробуса.

— Ей, ти! — изкрещя Шобан и за миг изпусна управлението на фолксвагена.

— Слушай, мой човек! — изсъска право в лицето ми Паху. — Ти ли ще ми даваш акъл? Нямаш никаква представа какво представляват тази страна и нейният дух. Докато аз си знам родословното дърво хиляда години назад. Каквото знам, съм го научил от столетията и хилядолетията.

— Виж го ти него, от столетията и хилядолетията! Много поетично, няма що!

— Ах, тъпанар такъв! Дори и да съм клъцнал гръкляна на някакъв пиклив заек, знай, че е имало причина. И нямам намерение да давам обяснения на копеленца като теб!

— Тогава може би ще обясниш на мен? — намеси се Ума.

— А?

— Знам, разбира се, че в друидските традиции е нещо обичайно животни да се принасят в жертва.

— Точно така — потвърди Паху.

— Но доколкото разбирам, не се налага да се отнема живот. И аз бях стъписана от обреда, който избра снощи. Наистина мястото беше подходящо, но се съмнявам, че ритуалът в този си вид е бил действен, като знаем срещу какви сили сме обединили усилията си.

— Какво ми казваш, че не одобряваш ли?

— Не мога да те съдя. Просто изразявам загрижеността си. Според мен Марти е смутен от обреда и ти обяснявам, че споделям донякъде тревогите му.

— Ами да! — отсякох аз, макар че въпросните думички нямаха същия убийствен ефект, както едно време, в началното училище.

Паху си замълча и на мен ми се стори, че виждам истински гняв в кафявите му, прилични на мъниста очи. Шобан явно също го бе усетила, понеже свали едната си ръка от волана и загледа притеснена Паху. Той обаче си пое дълбоко въздух и от гнева му не остана и следа.