Глутница ангели

— Извинявайте — каза дребничкият мъж, макар че гледаше само Ума. — Трябваше да ви предупредя. Права си, обредът може да се изпълни и без жертвоприношение, но е много по-трудно. Трябва да набереш какви ли не билки, и то по новолуние. Не обичам да изпълнявам обреди с жертвоприношения — то кой ли обича! — но не разполагахме с време за нищо друго. Времето ни притиска много, нали? Особено при положение, че Тулий е по петите ни.

— Така си е — съгласи, се прегракнало Ума.

Паху се извърна към мен.

— Макар и да не обичам да убивам животинки, тук са се навъдили толкова много зайци, че всички са се видели в чудо. Това е симптом за по-голямо неравновесие в екосистемата и в този случай вредата ще е по-голяма, ако популацията бъде оставена да се размножава необуздано. Понеже трябваше да принеса в жертва нещо, реших, че е най-добре това да е заек.

Кимнах, ала в съзнанието ми отново изникна предната вечер. Видях как Паху стои насред друидския кръг, как държи с блеснали очи издъхващия заек… Беше ми се сторило, че… И аз не знам. Че ликува.

Погледнах Ума, която също кимаше. Паху сви рамене и отново се прехвърли на мястото на покойника. Ума отпусна ръце и се облегна.

Но не изглеждаше особено щастлива.

Близо час пътувахме по тесните пътища — микробусът никога нямаше да спечели автомобилно състезание, освен ако в него не участваха допотопни трошки — и накрая при град с името Ексетър видяхме знаци, че наближаваме магистралата. Пиеше ми се нещо, затова Шобан зави край едно пътно кафене, да сме закусели. Паху оповести, че не бил гладен и щял да се поразходи, и вътре влязохме само ние тримата с ирландката и Ума.

Кафенето явно беше посещавано главно от камионджии, беше занемарено и тясно, с мънички пластмасови маси и пейки, обслужваше го дребничка жена на средна възраст, която смучеше професионално лимони. Изгледа ни така, сякаш и тя имаше татуировки, макар че не се виждаха. Листът с менюто не бе от най-дългите. Умирах за палачинки с кленов сос, каквито в Обединеното кралство явно не познаваха, но накрая си избрах бекон с яйца.

— Фасул или картофи? — поинтересуваха се Лимоновите устни.

— Фасул ли? — ахнах аз.

— Добре — отвърна тя и си замина.

— Фасул за закуска? — обърнах се към спътничките си.

— Разбира се — каза Шобан.

— Не си длъжен да го ядеш, Марти.

— Сигурно така и ще направя.

Въпреки това го опитах. Оказа се, че е вкусен, макар че яйцата бяха недопържени, а беконът беше тлъст и жилав. Но както знаете, не съм от хората, които се оплакват.

След като се нахраних, ми се припи още кафе, ала вече бях научил, че в Англия не ти доливат безплатно. Понечих да се изкажа за това (вероятно не за пръв път отварях дума по въпроса), но Шобан само завъртя очи и отиде на щанда да поръча по още едно кафе.

— Действа безотказно — подсмихнах се аз под мустак.

Ума вдигна вежда.

— И сега какво, Ума? — попитах я аз.

— В какъв смисъл?

— Нещо не е наред, усещам го. Стъпваш така, сякаш в обувката ти е влязло камъче. А ако човек съди от изражението ти, ще си рече, че не онази лелка там, а ти цял живот си обслужвала камионджиите в тази дупка с мазни прибори. Какво има?

Индийката въздъхна.

— И аз не знам. Аз… Какво имаше предвид, когато каза, че усещаш как нещо не е наред?

— Има предвид, че му липсва обслужването в хотел „Савой“ — отвърна вместо мен Шобан.

Остави върху масата две чаши и се върна да вземе третата, но Лимонените устни я бе последвала с последното кафе.

— Друго имаше предвид, нали, Марти?

— Да — потвърдих аз. — Което не значи, че Шобан не е права. — Ирландката вдигна към мен чашата с кафето. — Но ти говорех за друго.

— За какво?

— И аз не знам. По принцип… не разчитам на интуицията си. Предпочитам да изчакам и да залагам на сигурно. Въпреки че, кой знае защо, хукнах с вас. Като млад бях по-импулсивен и си навлякох доста главоболия.

— „Убийство на плажа“ — отбеляза Шобан.

— Благодаря ти, Полин Кейл52. От собствен опит съм се убедил, че е по-добре да премислиш нещата, стига това да е възможно.

— И какво измисли?

— Че нещо не е наред — отвърнах през смях. — Признавам си, още се чувствам малко притеснен от цялата тази… авантюра. Не съм съвсем наясно какво точно правим. Въпреки това в началото, в Кентърбъри, смятах, че така трябва да бъде.

— А сега? — попита Ума.

— Сега не съм чак толкова сигурен. Дано не ви прозвучи като глезотия на лигаво дете, но обредът от снощи — говоря ви за зайчето, не ми дава мира, заседнал ми е на гръкляна. И аз не знам защо.

Ума погледна Шобан.

— Добре де. И аз имам същото чувство — рече ирландката. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да се съглася с нашата телевизионна звезда. Да не би да липсва нещо?

Ума се вторачи в чашата, сякаш си гледаше на кафе, макар че нямаше утайка.

— Споделям чувствата ви. И аз съм притеснена от ритуала, макар че съм съгласна с доводите на Паху. Доколкото мога да кажа, обредът беше успешен и лей-линиите бяха засилени и защитени срещу злоупотреби и поквара. И аз като вас двамата не мога да определя причината за тревогата си, която сама по себе си нарушава още повече равновесието…