Глутница ангели

— Ами… — подхванах аз, после се озърнах и сниших глас: — Какво стана в Удхендж? Дали онези от Тулий още са по следите ни?

Ума остави Шобан да отговори.

— Възможно е всичко. Но според мен сега не ни следи никой. Най-малкото физически. Ако ни следят, значи са по-добри от мен. А малцина могат да се похвалят с това.

Вярвах й.

— Въпреки всичко оставяме следа, по която можем да бъдем открити — поясни Ума.

Свъсих се, после ми светна.

— Обредите — изрекох аз.

— Да. Онези от Тулий също разполагат с немалки магически ресурси. Ако не друго, няма как да не са забелязали промените, които сме внесли в лей-мрежата. Не е изключено дори да предугадят по-нататъшните ни действия. Сега вече нямаме време за губене, трябва да внимаваме много да не би Тулий да ни изпревари. Ако вече не го е направил.

— Тази работа не ми харесва — признах си аз.

— На мен също. Но не знам какво друго да направя. Човек може да проникне в лей-мрежата на много места, ала само на някои от тях има съсредоточаване на силата. Вече бяхме на две такива места. Не е трудно да познаеш къде ще отидем от тук нататък.

— И какво смяташ да правим?

— Смятам да бързаме.

— Плаща — провикнах се аз към сервитьорката.

— Сметката, Марти. В Англия искаш сметката.

Тези думи ми прозвучаха като прокоба.

На магистралата вдигнахме малко по-висока скорост, макар че пак нямахме никакъв шанс да поставим с фолксвагена някакъв рекорд. Когато спряхме, си купих вестник, но не за да го чета, а за да запуша дупките по пода. Избрах таблоида, поместил моите снимки от онзи порнофилм. На първа страница в този брой се мъдреше материал за някакви братя от поп състав, за който никога не бях чувал — били сключили договор да се наследят взаимно, ако някой от тях умре. Денят не бе съвсем постен откъм новини, защото вестникът бе намерил място и за голяма снимка на ухилена блондинка, която още малко, и щеше да пръсне по шевовете рокличката, явно взета на заем от невръстната й сестра. Кой казва, че журналистиката не изживява златния си век?

Подремнах на задната седалка, събудих се тъкмо когато прекосявахме Бристол, погледнах пейзажа, точно толкова вълнуващ, както и край почти всяка американска магистрала, и отново заспах. Събудих се чак когато Шобан спря да зареди малко преди да влезем в Бирмингам, който — осведоми ме женската част от моите спътници — не се произнасял както градът в Алабама. Проклет да е Ранди Нюман53.

Предложих да хапнем нещо, но единственото заведение наоколо беше закусвалня от верига, в която сервираха само полуфабрикати, и другите не посрещнаха предложението ми с особен ентусиазъм. Явно си имаха причини, ако се съди от емблемата на заведението с човече, което сякаш си е бръкнало с пръст в гърлото. Ума влезе в магазинчето до бензиностанцията и купи няколко сандвича. И двамата с Шобан хвърлихме око на сандвича със салата от пиле и естрагон върху пълнозърнест хляб, после обаче видях, че всички сандвичи са намазани с масло и примирен, реших да се направя на великомъченик и да й го преотстъпя. Затова пък предявих претенции към десерта и пръв се нахвърлих на вафлата с лъвчето. Ирландката ме изгледа кръвнишки, но със следите от естрагон и пиле върху устните нямаше друг избор, освен да се ухили и да се задоволи с шоколадовото блокче „Сникърс“.

Ума бе купила за себе си локум. Дори само като чуех думата, ми настръхваше косата, но нали знаете, на вкус и цвят и така нататък.

Пак седнах отпред до Шобан, а Паху и Ума се качиха отзад и задремаха. Предстоеше ни да изминем последната отсечка от пътя за Ливърпул и пейзажът наоколо не бе така суров и ярък, както в Корнуол, затова пък бе къде-къде по-интересен от скучния, равен като тепсия Кент. Донякъде ми напомняше природата в американския Североизток и се шляпнах — мислено, разбира се, по челото, задето досега не съм се сетил колко умно първите заселници са нарекли тази област Нова Англия.

Ако пътуваш дълго с автомобил, самият ритъм на пътя започва да ти действа като хипноза. Шобан си тананикаше — на мястото на радиото зееше ръждива дупка, от която се подаваха жици — и от това се унасях още повече. Сигурен съм, че не съм задрямвал, усещах как фолксвагенът подскача и се тресе, знам и че не съм затварял очи — просто изпаднах в унес. Пътят отпред се превърна в нещо като тъмен екран, върху който съненият ми мозък прожектираше своя си разпокъсан филм.