Град на изгубени души

Можем поне да се надяваме. — Той изви глава назад. — Като стана дума за надежда, видяхте

ли онзи изстрел с лъка? Това е моето гадже. — Усмихна се широко и размърда пръсти, от

които изскочиха сини искри. Всъщност, той целият грееше. Само Магнус, помисли си

Саймън примирено, би могъл да открие бойни доспехи с пайети.

Изабел разви камшика си и той се стрелна пред нея като огнен език от злато.

— Добре, Саймън. Готов ли си?

Саймън изпъна рамене. Все още бяха на известно разстояние от редиците на враговете (не

знаеше как другояче да мисли за тях), които бяха заели бойни позиции в червените си роби и

униформи, стиснали оръжия в ръце. Някои от тях надаваха силни възгласи на учудване.

Саймън не можа да сдържи усмивката си.

— В името на Ангела, Саймън! — каза Изи. — На какво се усмихваш?

— Серафимските им ками вече не действат. Опитват се да разберат защо. Себастиан току-що

им викна да използват други оръжия.

Откъм редицата на противника се откъсна нов вик, когато от гробницата долетя още една

стрела и потъна в гърба на едър ловец на сенки, който рухна на земята. Редицата се олюля и

се разтвори леко, като пукнатина, зейнала в стена. Съзрял своя шанс, Саймън се втурна

напред и останалите го последваха.

Беше като се гмурнеш в черен океан посред нощ; океан, пълен с акули и морски чудовища с

хищни зъби, които се блъскаха един в друг. Това не бе първата битка, в която Саймън

участваше, ала по време на Войната за реликвите той току-що бе белязан със знака на Каин.

Вярно, че тогава знакът все още не бе започнал да действа напълно, но много от демоните се

разбягваха само при вида му. Никога не би повярвал, че знакът може да му липсва, но ето че

сега си мечтаеше за него, докато се мъчеше да си пробие път през плътните редици на

ловците на сенки, които замахваха към него с острите си оръжия. Изабел бе от едната му

страна, Магнус — от другата, за да го бранят… да бранят Славния. Камшикът на Изабел

пееше силно и уверено, а ръцете на Магнус бълваха пламъци — червени, зелени, сини.

Разноцветни огнени езици жилеха нефилимите на мрака и ги изгаряха на място. Други

пищяха, докато вълците на Люк се прокрадваха между тях, хапеха ги и скачаха, за да впият

зъби в гърлата им.

Една кама изсвистя с учудваща бързина и се заби в тялото на Саймън. Той изкрещя, но не

спря — знаеше, че раната ще се затвори само след миг. Продължи напред…

И се вцепени, зърнал познато лице. Сестрата на Люк. Аматис. Тя спря очи върху него и

Саймън видя, че го е познала. Какво правеше тук? Нима бе дошла да се бие заедно с тях?

Но…

Тя се нахвърли отгоре му, стиснала мрачно проблясваща кама. Беше бърза… но не чак

толкова, че вампирските му рефлекси да не го спасят, ако не бе твърде изненадан, за да

помръдне. Аматис беше сестрата на Люк, той я познаваше. Този миг на изумление можеше

да му коства живота, ако Магнус не бе скочил пред него и не го бе блъснал назад. Сини

пламъци изскочиха от ръцете на магьосника, но Аматис бе по-бърза и от него. Тя се наведе,

за да избегне огнените езици, шмугна се под ръката му и Саймън улови отблясъка на лунна

светлина, отразен от острието на ножа й. Очите на Магнус се разшириха от изумление,

когато оръжието й с цвят на нощ се спусна надолу, разцепвайки ризницата му. Когато

Аматис издърпа камата си миг по-късно, острието й бе лъскаво от кръв. Магнус се свлече на

колене и Изабел изпищя; Саймън опита да се обърне към него, но натискът на тълпата го

отнасяше надалеч. Той изкрещя името на Магнус, когато Аматис се наведе над падналия

магьосник и вдигна камата си за втори път, този път — прицелена в сърцето му.

— Пусни ме! — извика Клеъри, като се гърчеше и риташе с все сила, мъчейки се да се

отскубне от ръцете на Джейс. Не виждаше почти нищо от бушуващата тълпа нефилими,

които бяха застанали пред тях двамата и Себастиан, и закриваха семейството и приятелите

й. Тримата бяха на няколко крачки зад бойната линия; Джейс я стискаше здраво, докато тя

се съпротивляваше, а Себастиан наблюдаваше онова, което се разиграваше пред него. По

лицето му се четеше черна ярост, а устните му се движеха. Клеъри не бе сигурна дали се

моли, ругае или изрича думите на друго заклинание.

— Пусни ме, ти…

Себастиан се обърна; изражението му всяваше ужас — нещо средно между зла усмивка и

ръмжене.

— Накарай я да млъкне, Джейс.

Все така без да пуска Клеъри, Джейс каза:

— Наистина ли просто ще си стоим тук и ще ги оставим да ни защитават? — Той посочи с

брадичка редиците на нефилимите.

— Да — отвърна Себастиан. — С теб сме от прекалено голямо значение, за да рискуваме да

пострадаме.

Джейс поклати глава.

— Това не ми харесва. Другите са твърде многобройни. — Той източи врат, за да погледне

над тълпата. — Ами Лилит? Не може ли да я призовеш, за да ни помогне?

— Какво, тук? — В гласа на Себастиан имаше презрение. — Не. Освен това сега тя е твърде

слаба, за да ни помогне особено. Някога бе в състояние да покоси цяла армия, ала онази

долноземна отрепка със знака на Каин разпръсна съществото й из бездната между световете.

Да се появи и да ни даде от кръвта си е всичко, на което е способна в момента.