Град на изгубени души

— А това е, задето ме извлече от леглото посред нощ — каза Аматис и избърса с опакото на

ръката устната си, която кървеше лекичко. През тълпата премина вълна от приглушен смях.

— Ето че сами се убедихте — заяви Себастиан. — Дори един ловец на сенки без особени

умения — прощавай, Аматис — може да стане по-бърз и по-силен от своите събратя със

серафимска принадлежност. — Той удари с юмрук по дланта си. — Могъщество. Истинско

могъщество. Кой е готов за него?

Настъпи моментно колебание, а после Картрайт се изправи на крака със залитане,

притиснал ръка към корема си.

— Аз — заяви и хвърли отровен поглед на Аматис, която само се усмихна.

Себастиан вдигна Пъкления бокал.

— Тогава ела при мен.

Картрайт пристъпи напред, а останалите ловци на сенки развалиха полукръга, който

описваха до този момент, и се втурнаха към мястото, където стоеше Себастиан, строявайки

се в редица пред него. Аматис стоеше спокойно настрани, сплела ръце. Клеъри се взираше в

нея, мъчейки се да привлече погледа й със силата на волята си. Това бе сестрата на Люк. Ако

нещата се бяха развили по план, сега щеше да й е леля.

Аматис. Клеъри се замисли за малката й къща на канала в Идрис, за това колко бе мила и

колко много бе обичала бащата на Джейс. „Моля те, погледни ме. Покажи ми, че все още си

ти.” Сякаш чула безмълвната й молитва, Аматис вдигна глава и я погледна право в очите.

И се усмихна. Това не беше нито блага, нито успокояваща усмивка. Това бе мрачна, студена

усмивка, пропита с тиха насмешка. Усмивката на някой, който би гледал как се давиш, без

да си помръдне пръста да ти помогне. Не беше усмивката на Аматис. Така, както не беше и

Аматис. Аматис си бе отишла.

Джейс бе свалил ръка от устата на Клеъри, но тя вече нямаше желание да крещи. Никой тук

нямаше да й помогне, а онзи, който я държеше в прегръдките си, пленявайки я с тялото си,

не беше Джейс. Дреха, запазила очертанията на собственика си, макар да не бе носена с

години, или вдлъбнатината, оставена от човека, спал на някоя възглавница години наред,

дълго след като той вече бе мъртъв — ето в какво се бе превърнал Джейс. Празна черупка,

която тя бе напълнила със своите желания, обич и мечти.

И по този начин бе навредила ужасно на истинския Джейс. В опита си да го спаси, почти бе

забравила кого спасява. Спомни си какво й бе казал през онези кратки мигове, когато бе

себе си. „Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб. Той. Другият аз.” Джейс знаеше, че

това са двама различни души… че Джейс, чиято душа бе извадена, изобщо не беше Джейс.

Беше опитал да се предаде на Клейва, а тя му бе попречила. Отказала бе да чуе какво

наистина иска той. Беше направила избора вместо него, вярно, в момент на смут и паника,

но все пак го бе сторила, без да си дава сметка, че нейният Джейс по-скоро би умрял,

отколкото да бъде такъв и че тя всъщност не спасява живота му, а го обрича на

съществуване, което истинското му „аз” би ненавиждало.

Отпусна се безсилно в ръцете му и Джейс, сметнал го за знак, че е престанала да се

съпротивлява, отпусна хватката си. Пред Себастиан вече стоеше последният ловец на сенки,

протегнал нетърпеливо ръка към Пъкления бокал.

— Клеъри… — започна Джейс, но Клеъри така и не разбра какво се кани да каже, защото в

този миг се разнесе вик и последният ловец на сенки, който тъкмо посягаше към Бокала,

политна назад. От гърлото му стърчеше стрела.

Клеъри се обърна изумено и на върха на каменната гробница видя Алек — с униформа и лък.

Той се ухили доволно и посегна към колчана на гърба си за нова стрела.

А после зад него се появиха и останалите и се изсипаха на поляната. Глутница вълци, които

тичаха, долепени до земята, а козината им блестеше на смесената светлина. Мая и Джордан

трябва да бяха между тях, предположи Клеъри. Зад тях идваха познати ловци на сенки —

Изабел и Мерис Лайтууд, Хелън Блекторн и Ейлийн Пенхалоу, както и Джослин, чиято

червена коса се виждаше отдалеч. С тях бе и Саймън, над чието рамо стърчеше дръжката на

сребърен меч, както и Магнус, от чиито ръце припукваха сини искри.

Сърцето на Клеъри подскочи в гърдите й.

— Тук съм! — извика тя. — Тук съм!

— Виждаш ли я? — попита Джослин. — Там ли е?

Саймън опита да се съсредоточи върху бушуващата тъмна маса пред тях. Вампирските му

сетива се изостриха при натрапчивия мирис на кръв. Различни видове кръв, смесена заедно

— на ловци на сенки и на демони, както и горчилката на себастиановата кръв.

— Виждам я! Джейс я държи. Опитва се да я изтегли зад онази редица нефилими.

— Ако предаността им към Джонатан е същата като тази на Кръга към Валънтайн, те ще

образуват стена от тела, за да защитят него, Джейс и Клеъри. — Джослин сякаш бе изтъкана

от ледена майчинска ярост, зелените й очи горяха. — Ще трябва да си пробием път през нея,

за да се доберем до тях.

— Онзи, до когото трябва да се доберем, е Себастиан — каза Изабел. — Саймън, ще ти

проправим път. Ти намираш Себастиан и го пронизваш със Славния. След като той падне…

— Останалите вероятно ще се разпръснат — довърши Магнус. — Или, в зависимост от това

колко силно са свързани със Себастиан, е възможно да умрат или да паднат заедно с него.