Град на изгубени души

Тя видя как в очите му лумна огън, също като в онзи ден край езерото, а после заби меча в

тялото му, също както бе сторил Валънтайн. Сега вече знаеше, че трябваше да стане така.

Умрял бе по този начин, а тя го бе изтръгнала от смъртта. Ето че сега смъртта се бе

завърнала.

„Не можеш да измамиш смъртта. Рано или късно тя ще получи своето.”

Славния потъна в гърдите на Джейс. Клеъри почувства как окървавената й ръка се плъзга по

дръжката, когато острието мина между ребрата и хлътна в плътта му, докато юмрукът й не

се удари в гърдите му и тя се вцепени. Джейс не бе помръднал и сега тя бе притисната до

него, без да пуска Славния. От тялото на Джейс рукна кръв.

Разнесе се писък — звук, изпълнен с ярост, болка и ужас, сякаш излязъл от гърлото на

някого, когото разкъсваха. „Себастиан помисли си Клеъри. Себастиан, изкрещял, когато

връзката му с Джейс бе разсечена”.

Ала Джейс… Джейс не бе издал нито звук. Въпреки всичко лицето му бе спокойно и

умиротворено, като на статуя. Погледна към Клеъри и очите му грейнаха, сякаш отвътре го

изпълваше светлина.

А после лумна в пламъци.

Алек не си спомняше кога е слязъл от каменната гробница, нито как си бе проправил път

през скалистото поле и нападалите тела — тъмни ловци на сенки, мъртви и ранени

върколаци. Очите му търсеха един-единствен човек. Препъна се и едва не падна, а когато

вдигна глава и плъзна поглед пред себе си, видя Изабел, коленичила до Магнус на

каменистата земя.

Имаше чувството, че в гърдите му не бе останала и глътка въздух. Никога не бе виждал

Магнус толкова блед, така неподвижен. По кожените му доспехи имаше кръв, кръв бе

напоила и земята под него. Но това бе невъзможно. Магнус бе живял толкова дълго. Той бе

вечен. Неизменен. Нямаше свят, който въображението на Алек можеше да си представи, в

който Магнус умираше преди него.

— Алек. — Гласът на Изи достигна до него сякаш изпод вода. — Алек, той диша.

Алек изпусна собствения си дъх с въздишка, която го разтърси. И протегна ръка към сестра

си.

— Кама.

Тя му я подаде безмълвно. Никога не бе внимавала колкото него в часовете по първа помощ

на бойното поле; винаги бе казвала, че руните ще свършат работа. Алек сряза предницата на

кожената ризница, а после и тениската на Магнус, стиснал здраво зъби. Възможно бе

доспехите да са единственото, което все още го държи цял.

Много предпазливо разтвори двете части на дрехите, учуден от това колко сигурни бяха

ръцете му. Имаше доста кръв и широка прободна рана отдясно под ребрата на Магнус. Но от

ритмичното му дишане ставаше ясно, че дробът не е пронизан. Алек свали якето си, направи

го на топка и го притисна към все още кървящата рана.

Клепачите на Магнус се повдигнаха.

— Ох! — немощно каза той. — Стига си се облягал върху мен.

— Слава на Разиел! — благодарно въздъхна Алек. — Добре си. — Той подпъхна свободната

си ръка под главата на Магнус и помилва с палец окървавената му буза. — Мислех…

Вдигна очи към сестра си, преди да е казал нещо, от което да се почувства неловко, ала тя се

бе отдалечила безмълвно.

— Видях те да падаш — тихичко каза Алек и като се приведе, го целуна по устните съвсем

леко, за да не му причини болка. — Помислих, че си мъртъв.

Магнус се усмихна с усилие.

— Какво, от тази драскотина? — Той сведе очи към бързо поаленяващото яке в ръката на

Алек. — Добре де, дълбока драскотина. Като от някоя наистина голяма котка.

— Бълнуваш ли?

— Не. — Магнус сбърчи вежди. — Аматис се целеше в сърцето ми, но не улучи никой

жизненоважен орган. Проблемът е, че загубата на кръв изцежда енергията ми и

способността да се излекувам. — Той си пое дълбоко дъх и се закашля. — Подай ми ръка. —

Вдигна ръка и Алек преплете пръстите им, дланта му — опряна до тази на Магнус. —

Спомняш ли си битката на кораба на Валънтайн, когато се нуждаех от силата ти?

— Трябва ли ти и сега? — попита Алек. — Защото веднага ще ти я дам.

— Винаги ще се нуждая от силата ти, Алек — каза Магнус и затвори очи; сплетените им

пръсти засияха, сякаш помежду си държаха светлината на звезда.

Огън изригна от дръжката на ангелския меч и пробяга по острието. Пламъкът премина през

ръката на Клеъри като електрически удар и я повали на земята. Жар се разля по вените на

Клеъри и тя се сгърчи в агония, прегърнала тялото си, сякаш за да му попречи да се пръсне

на безброй късчета.

Джейс се свлече на колене. Мечът все още бе забит в гърдите му и белият пламък на

острието изпълваше тялото му така, както оцветена вода изпълва кристална кана. Златен

огън премина през него и кожата му сякаш стана прозрачна. Косата му придоби бронзов

цвят, костите му бяха като сияеща прахан, прозираща под кожата. Самият меч също

изгаряше, топеше се като капчици злато в пещ. Джейс бе отметнал глава назад, а тялото му

бе извито като дъга, докато пожарът бушуваше в него. Клеъри опита да пропълзи до него

през каменистата земя, ала горещината, която се излъчваше от тялото му, бе прекалено

силна. Изпод пръстите на Джейс, който бе притиснал ръце към гърдите си, течеше река от

златна кръв. Камъкът, върху който бе коленичил, бързо почерня, пропука се и стана на