Град на изгубени души

— Алек. — Изуми се от звука на собствения си глас. Беше си съвсем същият. Струваше му се,

че самият той бе обгорен, разтопен и сътворен наново като злато в пещ… но в каква форма?

Възможно ли бе отново да е себе си? Вдигна поглед към тревожните сини очи на Алек и

разбра къде се намира. Лечебницата на Института. У дома.

— Съжалявам…

Тънка, корава длан го помилва по бузата и друг познат глас каза:

— Не се извинявай. Няма за какво.

Джейс притвори очи. Тежестта върху гърдите му все още бе там — наполовина рана и

наполовина вина.

— Изи.

Тя рязко си пое дъх.

— Наистина си ти, нали?

— Изабел — започна Алек, сякаш за да я предупреди да не го разстройва, ала Джейс докосна

ръката й. Виждаше тъмните й очи, сияещи в утринния сумрак, и лицето й, върху което се

четяха надежда и очакване. Това бе онази Изи, която единствено семейството й познаваше

— изпълнена с обич и тревога.

— Аз съм — увери я и се прокашля. — Ще те разбера, ако не ми повярваш, но се кълна в

Ангела, че наистина съм си аз, Из.

Алек не каза нищо, само още по-силно стисна ръката му.

— Не е нужно да се кълнеш — каза и докосна руната за парабатаи до ключицата си. — Аз

знам. Усещам го. Вече нямам чувството, че част от мен липсва.

— Аз също го усещах. — Джейс си пое накъсано дъх. — Че нещо липсва. Усещах го дори със

Себастиан, макар да не знаех какво е. Не знаех, че си ти, моят парабатаи. — Той погледна

към Изи. — Както и ти. Моята сестра. И… — Внезапно изгаряща светлина опали клепачите

му, раната на гърдите му затуптя болезнено и той видя нейното лице, осветено от огъня на

меча. Особено парене плъзна по вените му, като бял огън. — Клеъри, кажете ми, че…

— Тя е съвсем добре — побърза да каже Изабел, но в гласа й имаше още нещо — изненада,

смущение.

— Заклеваш ли се? Нали не го казваш само защото не искаш да ме разстройваш?

— Тя те прониза — напомни му Изабел.

Джейс се засмя с усилие и това му причини болка.

— Тя ме спаси.

— Така е — съгласи се Алек.

— Кога мога да я видя? — Джейс се опита да не изглежда твърде нетърпелив.

— Наистина си ти — Изабел прозвуча развеселено.

— Мълчаливите братя идваха няколко пъти, за да проверят това — каза Алек и докосна

превръзката около гърдите му. — Както и да видят дали си се събудил. Когато разберат, че

си дошъл на себе си, вероятно ще искат да говорят с теб, преди да ти позволят да се видиш с

Клеъри.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около два дни — отвърна Алек. — Откакто те върнахме от Бурен и се уверихме, че няма

да умреш. Оказва се, че не е толкова лесно да излекуваш напълно рана, причинена от

архангелски меч.

— Да не искате да кажете, че ще ми остане белег?

— Голям, грозен белег — увери го Изабел. — Точно върху гърдите.

— Мамка му. А аз толкова разчитах на парите от онази фотосесия за мъжко бельо, която си

бях уредил. — Говореше шеговито, ала си мислеше, че така е правилно — трябваше да му

остане белег от онова, което се бе случило с него, както физически, така и умствено. Едва не

бе изгубил душата си и белегът щеше да му напомня колко е крехка свободната воля и колко

трудна — праведността.

Щеше да му напомня и за по-мрачни неща — за онова, което предстоеше и което той не

биваше да допусне да се случи. Силата му се завръщаше, усещаше го, и щеше да я впрегне до

последната капка, за да попречи на Себастиан. От тази мисъл изведнъж му поолекна, сякаш

някой бе отнел мъничко от тежестта, затиснала гърдите му. Завъртя леко глава на една

страна, колкото да надникне в очите на Алек.

— Никога не ми е минавало през ума, че двамата с теб ще се бием на противоположни

страни — каза дрезгаво. — Нито за миг.

— И никога повече няма да ти се наложи — твърдо заяви Алек.

— Джейс — обади се Изабел. — Опитай да не се вълнуваш. Просто…

Сега пък какво?

— Още нещо ли не е наред?

— Ами, мъничко сияеш — отвърна Изабел. — Така де, съвсем мъничко.

— Сияя?

Алек вдигна ръката, с която все още държеше неговата, и в сумрака Джейс видя че от лакътя

му надолу към китката се спуска бледа светлина, която сякаш проследяваше линиите на

вените му като карта.

— Смятаме, че е остатъчен ефект от меча на архангела — обясни Алек. — Вероятно скоро

ще отзвучи, но Мълчаливите братя са заинтригувани. Естествено.

Джейс въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Твърде бе изтощен, за да изпита особен

интерес към новото си озарено състояние. — Означава ли това, че трябва да си вървите? За

да доведете Братята?

— Наредиха ни да ги повикаме веднага щом се събудиш — отговори Алек, като клатеше

глава, още докато го изричаше. — Но няма да го сторим, ако не искаш.

— Доста съм изморен — призна Джейс. — Ако можех да поспя още няколко часа…

— Разбира се. Разбира се, че можеш. — Пръстите на Изабел отметнаха кичур коса от очите

му. Гласът й бе твърд, непоколебим: свирепа като мечка, бранеща мечето си.

Клепачите на Джейс започнаха да натежават.

— И няма да ме оставите сам?

— Няма — увери го Алек. — Никога няма да те оставим. Знаеш го.

— Никога. — Изабел улови ръката му, тази, която Алек не държеше, и я стисна с всичка

сила. — Всички Лайтууд — заедно — прошепна тя. Изведнъж Джейс усети нещо мокро