Град на изгубени души

върху ръката си и осъзна, че от очите й капят сълзи. Изабел плачеше… за него, защото го

обичаше; дори след всичко случило се, тя още го обичаше.

И двамата го обичаха.

Джейс заспа така — с Изабел от едната си страна и Алек от другата, докато слънцето бавно

се показваше над света.

— Какво имаш предвид с това, че все още не мога да го видя? — настоя Клеъри. Седеше на

ръба на дивана в дневната на Люк, увила кабела на телефона около пръстите си толкова

здраво, че връхчетата им бяха побелели.

— Минаха само три дни, през два от които той беше в безсъзнание — отвърна Изабел. Зад

гласа й се чуваха гласове и Клеъри напрегна слух, за да различи чии са. Единият като че ли

беше на Мерис, но дали говореше с Джейс? Или с Алек? — Мълчаливите братя все още го

преглеждат. И все още казват — никакви посетители.

— Мълчаливите братя? Защо не им го…

— Не, благодаря. Едно е да си от типа силен и мълчалив мъж, ама тяхното си е чиста проба

плашещо.

— Изабел! — Клеъри се облегна на меките възглавници. Беше ясен есенен ден и през

прозорците на дневната струеше слънчева светлина, но от това настроението на Клеъри

изобщо не се оправяше. — Просто искам да се уверя, че е добре. Че не са му останали трайни

увреждания, че не се е подул като балон…

— Разбира се, че не се е подул като балон, не ставай смешна.

— И откъде да знам, когато никой не ми казва нищо?

— Той е добре — увери я Изабел, ала по тона й Клеъри усети, че крие нещо. — Алек спи в

леглото до него, а през деня с мама се редуваме да стоим в лечебницата. Мълчаливите братя

не го измъчват. Просто трябва да разберат какво знае. За Себастиан, за апартамента, всичко.

— Въпреки това не мога да повярвам, че Джейс не би ме повикал, стига да можеше. Освен

ако не иска да ме види.

— Може и да е това. Все пак ти го намушка.

— Изабел…

— Ако щеш вярвай, но само се шегувах. В името на Ангела, Клеъри, не можеш ли да проявиш

малко търпение? — въздъхна Изабел. — О, все тая. Забравих с кого говоря. Виж, Джейс каза

(имай предвид, че всъщност не би трябвало да го повтарям), че е наложително да говори

лично с теб. Ако само можеш да почакаш…

— Та аз само това правя — прекъсна я Клеъри. — Чакам. — И наистина беше така. Беше

прекарала последните две нощи, лежейки в стаята си у Люк, като очакваше новини за Джейс

и за кой ли път прехвърляше през ума си и най-малката подробност от случилото се през

последната седмица. Дивия лов; антикварния магазин в Прага; фонтаните, пълни с кръв;

мрачните тунели на себастиановите очи; тялото на Джейс, долепено до нейното; Себастиан,

притиснал Пъкления бокал до устните й, мъчейки се да ги разтвори; горчивата воня на

демонската кръв. Славния, накарал ръката й да засияе и потънал в тялото на Джейс като

огнена мълния; туптенето на сърцето му под пръстите й. Той дори не бе отворил очи, ала

Клеъри бе изкрещяла, че е жив, че сърцето му бие и семейството му се бе втурнало към тях,

дори Алек, подкрепящ необичайно бледия Магнус. — Единственото, което правя, е да

премислям всичко отново и отново и това ме побърква.

— Тук сме на едно мнение. Знаеш ли какво, Клеъри?

— Какво?

Последва пауза.

— Не се нуждаеш от моето разрешение, за да дойдеш да се видиш с Джейс — каза Изабел. —

Не се нуждаеш от ничие разрешение за каквото и да било. Ти си Клеъри Фрей. Хвърляш се с

главата напред във всяка ситуация, без да имаш и най-малка представа как, по дяволите, ще

се развият нещата, но в крайна сметка се оправяш, с помощта единствено на куража и

лудостта си.

— Но не и когато става дума за личния ми живот, Из.

— Хм. Е, може би трябва да го направиш. — И тя затвори.

Клеъри се взря в слушалката, от която долиташе далечно металическо пиукане, въздъхна и я

върна на мястото й, след което се запъти към стаята си.

Саймън се бе опънал на леглото, с крака върху възглавниците й, подпрял брадичка с ръце. На

лаптопа му, отворен върху леглото, се виждаше спряна на пауза сцена от „Матрицата”. При

нейната поява той вдигна глава.

— Някакъв късмет?

— Не съвсем. — Клеъри отиде до дрешника си. Вече се бе облякла подходящо, в случай че

днес се срещне с Джейс — носеше дънки и мек, син пуловер, който знаеше, че той харесва.

Сега си сложи кадифено яке и приседна до Саймън, за да си обуе ботушите.

— Изабел не ми казва нищо. Мълчаливите братя не искат Джейс да има посетители, но не

ме е грижа. Отивам.

Саймън затвори капака на лаптопа и се обърна по гръб.

— Браво на малката ми храбра обожателка, която не признава лични граници.

— О, я млъквай. Искаш ли да дойдеш с мен? Да се видиш с Изабел?

— Имам среща с Беки. В апартамента.

— Хубаво. Поздрави я от мен. — Клеъри приключи с връзването на ботушите си и посегна

да отмести косата на Саймън от челото му. — Първо трябваше да свикна със знака, а сега

пък трябва да свикна да те виждам без него.

Тъмнокафявите му очи обходиха лицето й.

— Със или без него все съм си аз.

— Саймън, помниш ли какво пишеше върху острието на меча? На Славния?

— Quis ut Deus.

— Това е на латински. Проверих го. Означава „Кой е като Господ?” Това е подвеждащ

въпрос. Отговорът е „никой”. Никой не е като Господ. Не разбираш ли?

Саймън я изгледа.

— Кое да разбирам?