Град на изгубени души

любимия му меч на група немарливи човеци. Но да не се отклонявам. Мечът… начинът, по

който гореше… това не бе обикновен огън.

— Досетих се. — На Клеъри й се искаше Джейс да протегне ръце и да я притегли към себе

си. Ала той като че ли държеше между тях да има разстояние, така че тя си остана на

мястото. Беше като болка, сковала тялото й — да е така близо да него, а да не може да го

докосне.

— Ще ми се да не беше облякла точно този пуловер — промълви Джейс.

— Какво? — Клеъри погледна надолу. — Мислех, че го харесваш.

— Така е. — Джейс поклати глава. — Все едно. Огънят… това беше небесен огън. Горящият

храст, огън и жупел, огнената колона, превела синовете на Израил през пустинята. „Защото

огън се накладе в гнева ми и ще пламне дори до най-дълбокия ад; ще пояде земята с

произведенията й и ще изгори основите на планините.”* Ето какво изпепели онова, което

Лилит ми причини. — Той повдигна тениската си и Клеъри си пое рязко дъх — върху

гладката кожа над сърцето му вече нямаше знак, останал бе единствено блед белег там,

където мечът го бе пронизал.

* Второзаконие 32:22. — Бел. прев.

Клеъри посегна да го докосне, но той се дръпна. Преди да успее да го скрие, по лицето й

пробяга наранено изражение.

— Клеъри. — Джейс смъкна тениската си надолу. — Този огън… той все още е вътре в мен.

Клеъри го зяпна.

— Какво искаш да кажеш?

Той си пое дълбоко дъх и протегна ръце с дланите надолу. Тя ги погледна — тънки и така

познати, с руната с отвореното око, избледняла от белите белези отгоре й. Те започнаха да

треперят лекичко, а после, пред изумения поглед на Клеъри, станаха прозрачни. Както

острието на Славния, когато бе обхванато от пламъци, така и кожата на Джейс сякаш се

превърна в стъкло, заключило във вътрешността си злато, което се движеше, потъмняваше и

гореше. Клеъри виждаше очертанията на скелета му под прозирната кожа — златни кости,

свързани от огнени сухожилия.

Чу го да си поема рязко дъх, а после той вдигна глава и срещна погледа й. Очите му бяха

златни, както винаги, но сега Клеъри имаше чувството, че това злато е живо и пламти.

Дишаше тежко, а бузите и ключицата му бяха оросени от капчици пот.

— Прав си — съгласи се Клеъри. — Проблемите ни наистина не са като на повечето двойки.

Джейс я зяпна невярващо. Бавно сви ръце в юмруци и огънят изчезна, оставяйки дланите му

невредими както преди.

— Само това ли имаш да кажеш? — попита, позадавяйки се, докато преглъщаше пристъп на

смях.

— Не. Имам да кажа още много. Какво става? Ръцете ти сега оръжия ли са? Да не си се

превърнал в Човека-факла**? Какво, по…

** Герой от комиксовата поредица (и създадените по нея филми) „Фантастичната четворка”.

— Бел. прев.

— Не знам какво е човек-факла, но… Добре, виж сега, Мълчаливите братя ми обясниха, че

нося небесния огън в себе си. Във вените си. В душата си. Когато се събудих за първи път

след битката, имах чувството, че вдишвам огън. Алек и Изабел мислеха, че е временна

последица от меча, но когато то не отмина и те повикаха Мълчаливите братя, брат Закарая

каза, че не знае докога ще продължи. А аз го изгорих — тъкмо докосваше ръката ми, когато

го каза, и почувствах как през мен преминава прилив на енергия.

— Лошо ли го изгори?

— Не, съвсем малко. Но все пак…

— Затова не искаш да ме докоснеш — досети се Клеъри на глас. — Боиш се да не ме

изгориш.

Джейс кимна.

— Никой не е виждал такова нещо досега, Клеъри. Никога. Мечът не ме уби, но остави в мен

това… това късче от нещо смъртоносно. Нещо толкова мощно, че навярно може да убие

обикновен човек. И дори обикновен ловец на сенки. — Той си пое дълбоко дъх. —

Мълчаливите братя се опитват да открият начин да го контролирам или да се освободя от

него. Но както можеш да се досетиш, не съм основният им приоритет.

— Това е Себастиан. Чул си, че унищожих апартамента. Знам, че си има и други начини да

се придвижва, но…

— Браво на момичето ми! Но той наистина има резервни планове. Други скривалища. Само

че не знам къде са. Никога не ми е казвал. — Джейс се приведе към нея, толкова близо, че

Клеъри можеше да види променящите се багри на очите му. — Откакто се събудих,

Мълчаливите братя са с мен практически през цялото време. Трябваше наново да извършат

ритуала — онзи, който се прави при раждането на всеки ловец на сенки, за да го защити. А

после проникнаха в ума ми. Търсиха, мъчеха се да изкопчат и най-малкото късче

информация за Себастиан, всичко, които бих могъл да знам, но да не си спомням. Но… —

Джейс поклати раздразнено глава. — Там просто няма нищо. Знаех за плановете му

единствено до церемонията в Ирландия. Но нямам представа какво възнамерява да прави

сега. Къде може да нанесе удар. Знаят, че се е съюзил с демони, затова усилват магическите

бариери, особено тези около Идрис. Но ми се струва, че можехме поне да извадим нещо

полезно от цялата тази история… някое късче тайна информация, с която да съм се сдобил,

а ето че не разполагаме дори с това.

— Но ако ти наистина бе успял да научиш нещо, Себастиан просто щеше да промени

плановете си — възрази Клеъри. — Знае, че те е изгубил. Двамата бяхте свързани. Чух го да