Град на изгубени души

— Опитахме — отвърна Изабел. — Където и да се намира, все още не можем да го открием с

магия. А според Мълчаливите братя заклинанието на Лилит… Той е силен, Клеъри.

Наистина силен. Трябва да предположим, че е там някъде с Пъкления бокал и планира

следващия си ход. — Тя отвори решетката на асансьора и излезе навън. — Мислиш ли, че ще

се върне за теб… или за Джейс?

Клеъри се поколеба.

— Не веднага — каза най-сетне. — За него ние сме последните парченца от пъзела. Ще иска

първо да уреди всичко друго. Да си събере войска. Да е готов. Ние сме… нещо като

наградата, която ще получи за победата си. Така че да не е сам.

— Трябва да е наистина самотен — отбеляза Изабел. В гласа й нямаше съчувствие, тя просто

отбелязваше един факт.

Клеъри се замисли за брат си; за лицето, което се опитваше да забрави и което се явяваше в

кошмарите й, както насън, така и когато беше будна. „Попита ме на кого принадлежа.”

— Нямаш си идея колко.

Бяха стигнали стълбите, отвеждащи в лечебницата, и Изабел спря с ръка върху гърлото.

Клеъри виждаше очертанията на рубинената огърлица под пуловера й.

— Клеъри…

Неочаквано Клеъри се почувства неудобно. Зае се да оправя ръба на блузата си, за да не се

налага да погледне Изи.

— Какво е усещането? — рязко попита Изабел.

— Кое усещане?

— Да си влюбен. Как разбираш, че наистина си влюбен? И как можеш да разбереш дали

някой е влюбен в теб?

— Ъъъ…

— Като например Саймън. Откъде знаеше, че е влюбен в теб?

— Ами — отвърна Клеъри, — той ми го каза.

— Той ми го каза… — повтори Изабел.

Клеъри сви рамене.

— И преди това изобщо не си имала представа?

— Не, наистина нямах — отвърна Клеъри, припомняйки си онова време. — Изи… ако имаш

чувства към Саймън, или искаш да знаеш дали той има чувства към теб… може би просто

трябва да му кажеш.

Изабел се заигра с някакво несъществуващо влакънце върху ръкава си.

— Какво да му кажа?

— Какво изпитваш към него.

Изабел придоби войнствено изражение.

— Не би трябвало да ми се налага.

Клеъри поклати глава.

— Господи! Колко само си приличате с Алек…

Очите на Изабел се разшириха.

— Не е вярно! Изобщо не си приличаме. Аз непрекъснато излизам с момчета, а преди

Магнус той не бе излизал с никого. Той ревнува, а аз не…

— Всички ревнуват понякога — отсече Клеъри. — Освен това и двамата сте такива стоици.

Та това е любов, не битката при Термопилите. Не е нужно да гледате на всичко като на

последна съпротива. Нито да задържате всичко в себе си.

Изабел вдигна ръце.

— Откога се превърна в такъв специалист?

— Не съм специалист. Но познавам Саймън. Ако не му кажеш нещо, той ще реши, че е

понеже не проявяваш никакъв интерес към него, и ще се откаже. Той се нуждае от теб, Из, а

ти се нуждаеш от него. Но освен това има нужда да го чуе от теб.

Изабел въздъхна и се обърна, за да поеме по стълбите. Клеъри я чу да си мърмори под носа:

— Ти си виновна за всичко. Ако не му беше разбила сърцето…

— Изабел!

— Е, да не би да е лъжа.

— Да, а ако не греша, когато бе превърнат в плъх, ти бе тази, която предложи да го оставим в

това състояние. Завинаги.

— Не е вярно.

— И още как… — Клеъри така и не довърши. Бяха стигнали горния етаж, където и в двете

посоки се простираше дълъг коридор. Пред двукрилата врата на лечебницата стоеше фигура,

облечена в одежди с пергаментов цвят, със сплетени ръце и молитвено сведена глава.

Изабел посочи Мълчаливия брат с пресилено движение.

— Ето — заяви тя. — Успех с промъкването покрай него, за да видиш Джейс.

И тя се отдалечи надолу по коридора, а токчетата й потракваха върху дървения под.

Клеъри въздъхна безгласно и посегна към стилито в колана си. Съмняваше се, че съществува

руна за магически прах, която да е в състояние да заблуди един Мълчалив брат, но може би

ако успееше да се приближи достатъчно, за да нарисува руна за сън върху кожата му…

Клеъри Фрей. Гласът в главата й бе развеселен и освен това — познат. Нямаше звук, но тя

различи формата на мислите, така, както може да бъде разпознат нечий смях или нечие

дишане.

— Брат Закарая. — Примирено прибра стилито и се приближи до него; щеше й се Изабел да

беше тук.

Предполагам, че си дошла, за да видиш Джонатан — каза той, вдигайки глава от

съзерцателната си поза. Лицето му си остана в сянка под качулката, макар Клеъри да

различи очертанията на една ъгловата скула. — Въпреки нарежданията на Братството.

— Моля те, наричай го Джейс. Иначе става прекалено объркващо.

„Джонатан” е чудесно старо име, първото от имената на ловците на сенки. Родът Херондейл

винаги е държал на имената в семейството…

— Той не го е получил от тях — изтъкна Клеъри. — Макар да има кама, която е

принадлежала на баща му. Върху острието пише „С. У. X.”

Стивън Уилям Херондейл.

Клеъри направи още една крачка към вратата и към Закарая.

— Знаеш много за рода Херондейл. И от всички Братя у теб има най-много човещина.

Повечето от тях никога не показват каквито и да било емоции. Те са като статуи. Но ти

сякаш имаш чувства. Помниш живота си.

Да бъдеш Мълчалив брат е живот, Клеъри Фрей. Но ако имаш предвид живота ми преди да

се присъединя към Братството — да, спомням си го.

Клеъри си пое дълбоко дъх.