Град на изгубени души

— Някога влюбвал ли си се? Преди Братството? Имало ли е някого, за когото би дал живота

си.

Последва дълго мълчание. А след това:

Двама души. Има спомени, които времето не може да изтрие, Клариса. Попитай приятеля си

Магнус Бейн, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я

прави по-поносима.

— Е, аз не разполагам с вечност — каза Клеъри със слабо гласче. — Моля те, пусни ме да

видя Джейс.

Брат Закарая не помръдна. Тя все още не можеше да различи лицето му, само намек за сенки

и равнини под качулката на робата му. И ръцете му, сплетени пред него.

— Моля те.

Алек се покатери върху перона и пое към стълбите. Беше прогонил образа на Магнус,

отдалечаващ се от него, с една-едничка мисъл.

Щеше да убие Камила Белкор.

Докато се изкачваше по стълбите, извади меча си. Светлината тук беше треперлива и мътна;

той излезе на приземния етаж под Общинския парк, където прозорците по тавана

пропускаха лъчите на зимното слънце. Прибра руническия камък в джоба си и вдигна

оръжието си.

— Амриел — прошепна и то засия, като мълния, изскочила от дланта му. Вдигна брадичка и

погледът му обходи помещението. Диванът с висока облегалка си беше тук, ала Камила не

седеше на него. Беше й изпратил съобщение, че ще дойде, но след начина, по който го бе

предала, навярно не би трябвало да се учудва, че не бе останала да го изчака. Обзет от ярост, той прекоси стаята и изрита дивана, който рухна сред трясък на дърво и облак прах, когато

единият му крак се счупи.

Откъм ъгъла се разнесе звънък смях.

Алек се обърна рязко и мечът проблесна в ръката му. Сенките в ъглите бяха гъсти и

непрогледни; дори светлината на Амриел не бе в състояние да ги пробие.

— Камила? — Гласът му бе опасно спокоен. — Камила Белкор? Излез оттам. Веднага.

Последва нов кикот и от мрака пристъпи една фигура. Но не беше Камила.

Беше момиче, което надали имаше повече от дванайсет-тринайсет години — слабичко,

облечено в оръфани дънки и розова тениска, върху която имаше блестяща апликация на

еднорог. През врата си бе преметнала дълъг розов шал, чиито краища бяха наквасени с кръв.

Кръв покриваше и долната половина на лицето й, както и ръба на тениската й. Широко

отворените й радостни очи се спряха върху Алек.

— Познавам те — ахна тя и Алек зърна острите й като игли кучешки зъби. Вампир. — Алек

Лайтууд. Ти си приятел на Саймън. Виждала съм те на концертите.

Алек се взираше в нея. Беше ли я виждал преди? Може би… мярнато за миг лице в сенките

на един бар, по време на представленията, на които Изабел го влачеше понякога. Не можеше

да е сигурен. Но това не означаваше, че не знае коя е тя.

— Морийн. Ти си саймъновата Морийн.

Думите му очевидно й се понравиха.

— Така е. Аз съм саймъновата Морийн. — Тя сведе очи към дланите си, на които сякаш бе

надянала алени ръкавици — като че ги бе потопила в локва кръв. И то не човешка кръв,

помисли си Алек, а тъмната, рубиненочервена кръв на вампирите. — Търсиш Камила —

изчурулика Морийн. — Но тя вече не е тук. O, не. Отиде си.

— Отишла си е? — повтори Алек. — Какво искаш да кажеш?

Морийн се изкиска.

— Нали знаеш какъв е законът на вампирите? Който убие главата на някой вампирски клан,

става негов предводител. А Камила оглавяваше нюйоркския клан. O, да, така беше.

— Значи… някой я е убил?

Морийн избухна в щастлив смях.

— Не просто някой, глупчо. А аз.

Сводестият таван на лечебницата бе син, украсен в стил рококо с рисунки на бели облачета

и херувими, зад които се разстилаха златни ленти. Покрай стените отляво и отдясно имаше

редици метални легла, между които минаваше широка пътека. Ясните лъчи на зимното

слънце струяха през два високи прозореца на тавана, но не можеха да стоплят студеното

помещение.

Джейс седеше в едно от леглата, облегнат на купчина възглавници, които бе задигнал от

съседните легла. Носеше оръфани по ръбовете дънки и сива тениска, а на коленете си

крепеше книга. Вдигна очи, когато Клеъри влезе в стаята, но не каза нищо, докато тя се

приближаваше.

Сърцето на Клеъри заби лудешки. Тишината бе тягостна, едва ли не потискаща; под погледа

на Джейс тя отиде до леглото му и сложи ръка на металната табла в долната му част. Очите

й изучаваха лицето на Джейс. Колко пъти се бе опитвала да го нарисува, да улови онова

неизразимото, което го правеше Джейс, но пръстите й никога не бяха успели да пресъздадат

върху листа това, което очите й виждаха. Ето че то се бе завърнало там, където го нямаше,

докато Джейс бе под властта на Себастиан. Макар Клеъри да не бе сигурна как да го нарече

— душа, дух — то отново надничаше през очите му.

Тя още по-здраво стисна таблата.

— Джейс…

Той прибра кичур златна коса зад ухото си.

— Може ли… Мълчаливите братя разрешиха ли ти да влезеш?

— Не точно.

Ъгълчето на устните му потръпна.

— Значи си ги цапардосала с някоя греда и си проникнала с взлом? Клейвът не гледа с добро

око на подобни неща, нали знаеш?

— Леле. Ти май наистина вярваш, че съм способна на всичко? — Тя приседна на леглото до

него, отчасти за да са на едно ниво и отчасти за да скрие факта, че коленете й треперят.

— Опитът ме научи — каза Джейс и остави книгата настрани.