Град на изгубени души

— Но Себастиан е мъртъв. Мъртъв е, Клеъри…

— Ти ми кажи тогава защо тялото му го няма. — Гласът на Клеъри най-сетне се прекърши.

— Там горе няма нищо друго, освен кръв и натрошени стъкла. И двамата са изчезнали,

Саймън. Джейс е изчезнал…

Първа част

Единственият зъл ангел

„Любовта — какъв добър дух! Любовта — какъв подъл дявол! Да, любовта е единственият

зъл ангел, известен в природата!”*

Уилям Шекспир, „Напразни усилия на любовта”

* Превод Валери Петров. — Бел. прев.

1.

Последният Съвет

Две седмици по-късно

— Как мислиш, колко ще отнеме произнасянето на присъдата? — попита Клеъри.

Нямаше представа от колко време чакат, но й се струваше, че са изминали поне десет часа. В

подчертано женствената спалня на Изабел, издържана в черно и ярко— розово, нямаше

часовници, само камари дрехи, същински кули от книги, куп оръжия, тоалетна масичка,

отрупана с гримове, използвани четки и отворени чекмеджета, преливащи от дантелено

бельо, копринени чорапогащници и шалове от пера. Стаята създаваше усещането, че си зад

кулисите на някой музикален театър, ала през последните две седмици Клеъри беше

прекарала в нея достатъчно време, за да намира лъскавата бъркотия за успокоителна.

Изабел, застанала до прозореца с Чърч в ръце, разсеяно погали котарака по главата. Чърч я

изгледа с опасни жълти очи. Зад прозореца бушуваше поредната ноемврийска буря и дъждът

се стичаше по стъклата като прозрачна боя.

— Няма да отнеме много — бавно отвърна Изабел. Не носеше никакъв грим, от което

изглеждаше по-млада, а тъмните й очи — по-големи. — Може би още пет минути.

Клеъри, която се бе настанила на леглото на Изи между купчина списания и подрънкваща

камара от серафимски ками, с мъка се опита да преглътне горчилката, надигнала се в

гърлото й. Сега се връщам. Пет минути.

Това бяха последните думи, които бе казала на момчето, което обичаше повече от всичко на

света. Като се замислеше, навярно бяха последните думи, които изобщо щеше да му каже.

Прекрасно си спомняше всичко. Градината на покрива. Кристалната октомврийска нощ и

леденобелите звезди, греещи върху безоблачното черно небе. Плочите с черните руни по тях,

опръскани от кръв — демонска и човешка. Устните на Джейс върху нейните —

единственото топло нещо във вледеняващия свят. Как стисва пръстена на Моргенстърн,

висящ около шията й. Любовта, която движи слънцето и другите звезди. Как се обръща, за да

го погледне, докато асансьорът я отнася, всмуквайки я обратно в сенките на сградата. Беше

се присъединила към останалите във фоайето, прегърнала бе майка си, Люк, Саймън, ала

част от нея, както винаги, бе останала с Джейс, реейки се над града върху онзи покрив,

двамата с Джейс съвсем сами в студения, ослепителен електрически град.

Мерис и Кадир бяха онези, които се качиха в асансьора, за да отидат при Джейс на покрива

и да видят останките от ритуала на Лилит. След около десетина минути Мерис се върна.

Сама. Когато вратите се отвориха и Клеъри зърна лицето й — пребледняло и ужасено — тя

разбра.

Онова, което последва, й беше като в сън. Ловците на сенки се бяха втурнали към Мерис;

Алек се бе отдръпнал от Магнус, а Изабел бе скочила на крака. Лъчи бяла светлина бяха

прорязали мрака като мекото припламване на фотоапарати на местопрестъпление, когато

една след друга серафимски ками бяха огрели сенките. Пробивайки си път напред, Клеъри

бе чула историята някак разпокъсано — градината на покрива била празна, Джейс го

нямало. Стъкленият ковчег на Себастиан бил строшен, навсякъде имало парчета стъкло.

Кръв, все още съвсем прясна, се процеждала от пиедестала, където доскоро бе стоял

ковчегът.

Ловците на сенки бързо бяха започнали да съставят планове — да се разпръснат наоколо и

да претърсят района около сградата. Магнус беше там — с проблясващи в синьо ръце, той бе

попитал Клеъри дали има у себе си нещо на Джейс, с чиято помощ да го намерят. Като

вцепенена, тя им бе дала пръстена на Моргенстърн и се бе отдръпнала в един ъгъл, за да се

обади на Саймън. Едва бе затворила телефона, когато гласът на един от ловците се бе

извисил над останалите: „Да го издирим? Ще се получи само ако е още жив. При всичката

тази кръв е малко вероятно…”

Това се бе оказало последната капка. Продължителното измръзване, изтощението и шокът

най-сетне си казаха думата и краката на Клеъри се подкосиха. Майка й я улови преди да

падне на земята, а след това всичко потъна в непрогледна мъгла. Събуди се на следващата

сутрин в леглото си у Люк и рязко се изправи с разтуптяно сърце, сигурна, че е сънувала

кошмар.

Ала завяхващите рани по ръцете и краката, както и липсващият пръстен, говореха друго.

След като навлече анцуг с качулка и нахлузи чифт дънки, се отправи залитайки към

дневната, където завари Джослин, Люк и Саймън с мрачни лица. Нямаше нужда да пита, но

въпреки това го направи:

— Откриха ли го? Върна ли се?

Джослин се изправи.

— Миличка, все още го няма…

— Но не е мъртъв? Не са намерили тяло? — Тя се свлече на дивана до Саймън. — Не… не е

мъртъв. Щях да знам.

Помнеше как Саймън бе взел ръката й в своята, докато Люк й разказваше какво знаят — че