Град на изгубени души

бе упрекнала Клеъри задето бе скрила нещо толкова огромно от тях. Всъщност, през тези две

седмици Изабел бе нейната най-непоколебима защитничка. Всеки ден я посрещаше пред

заседателната зала, хващаше я за ръка и уверено я превеждаше покрай групичките ловци на

сенки, които си шушукаха и ги държаха под око. Търпеливо изчакваше безкрайните разпити

и мяташе смразяващи погледи на всеки, осмелил се да изгледа Клеъри накриво. Клеъри беше

изумена. Между тях никога не бе съществувала кой знае каква близост, защото и двете бяха

от онези момичета, които се чувстват по-добре сред момчета, отколкото в женска компания.

Ала ето че сега Изабел не се отделяше от нея и Клеъри бе едновременно объркана и

благодарна.

— По-силно е от мен — каза Клеъри. — Ако можех да изляза на патрул… ако можех да

направя каквото и да било… мисля, че нямаше да е толкова зле.

— Не съм сигурна.

Изабел звучеше уморено. През последните две седмици и двамата с Алек бяха с посивели

лица, изтощени от шестнайсетчасовите издирвания и патрули. Когато Клеъри научи, че й е

забранено да излиза да патрулира или да търси Джейс по какъвто и да било начин, докато

Съветът не реши как да постъпи с оглед на това, че го бе върнала от мъртвите, тя изрита

вратата на спалнята си толкова яростно, че проби дупка в нея.

— Понякога ми се струва толкова безполезно — добави Изабел.

Ледени пръсти плъзнаха по костите на Клеъри.

— Искаш да кажеш, че според теб е мъртъв?

— Не, не мисля, че е мъртъв. Имах предвид, че според мен няма начин все още да са в Ню

Йорк.

— Но те претърсват и други градове, нали? — Клеъри вдигна ръка към шията си, забравила,

че пръстенът на Моргенстърн вече не е там — Магнус все още се опитваше да открие Джейс

с негова помощ, макар и без никакъв успех.

— Разбира се. — Изабел любопитно протегна ръка и докосна изящното сребърно звънче,

което висеше около врата на Клеъри сега. — Какво е това?

Клеъри се поколеба. Звънчето беше подарък от кралицата на феите. Не, не беше точно така.

Кралицата на феите не правеше подаръци. То имаше за цел да я призове, в случай че Клеъри

някога се нуждае от помощта й. И докато дните си минаваха без никаква следа от Джейс,

Клеъри все по-често се улавяше, че посяга към сребърното украшение. Не го бе използвала

досега единствено защото знаеше, че кралицата на феите никога не дава каквото и да било,

без да очаква нещо ужасно в замяна.

Преди Клеъри да успее да отговори, вратата се отвори. Двете момичета рязко се изправиха, а

Клеъри стисна една от розовите възглавници на Изи толкова силно, че кристалчетата по нея

се впиха в кожата на дланта й.

— Здрасти.

Стройна фигура пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Алек, по-големият брат на

Изабел, носеше черната, украсена със сребърни руни роба на Съвета, сега разтворена, така че

отдолу се виждаха дънки и черна тениска с дълъг ръкав. От цялото това черно бледата му

кожа изглеждаше още по-бледа, а ясносините му очи — още по-сини. Косата му, също като

тази на сестра му, беше черна и права, ала беше по-къса от нейната и бе подстригана точно

над линията на челюстта му.

Устните му се бяха превърнали в една— единствена тънка ивица и Клеъри усети как сърцето

й се свива. Алек не изглеждаше доволен. Каквато и новина да носеше, тя не беше добра.

Изабел бе тази, която проговори първа.

— Как мина? — тихичко попита тя. — Каква е присъдата?

Алек седна на стола пред тоалетката, обкрачвайки го, така че да вижда Изи и Клеъри над

облегалката. По всяко друго време гледката би била комична — Алек беше много висок, с

дълги като на танцьор крака и от начина, по който се беше прегънал неудобно, столът

изглеждаше като изваден от кукленска къщичка.

— Клеъри — каза той. — Джия Пенхалоу прочете присъдата. Не си виновна в никакво

престъпление. Не си нарушила никакви Закони, а Джия смята, че вече си понесла

достатъчно.

Изабел шумно изпусна дъха си и се усмихна. За миг облекчение проби ледената покривка,

сковала чувствата на Клеъри. Нямаше да бъде наказана, затворена в Града на тишината,

хваната като в капан, неспособна да помогне на Джейс. Като представител на върколаците в

Съвета, Люк бе присъствал на прочитането на присъдата и бе обещал да се обади на

Джослин веднага след приключването на заседанието, ала въпреки това Клеъри извади

телефона си — възможността поне веднъж да съобщи на майка си добра новина бе твърде

изкушаваща.

— Клеъри — каза Алек, когато тя отвори капачето на апарата. — Почакай.

Тя го погледна. Изражението му все още бе като на погребален агент. С внезапно лошо

предчувствие, тя остави телефона на леглото.

— Алек, какво има?

— Не присъдата ти отне толкова дълго време. Трябваше да обсъдим още нещо.

Ледът се завърна. Клеъри потрепери.

— Джейс?

— Не точно. — Алек се приведе напред и сплете ръце върху облегалката на стола. — Рано

тази сутрин пристигна доклад от Института в Москва. Вчера на остров Врангел магическите

бариери са били разкъсани. Изпратен е екип, който да ги възстанови, ала един толкова дълъг

пробив на такова важно място не може да не е приоритет за Съвета.

Бариерите, доколкото Клеъри го разбираше, бяха нещо като стени между световете,