Градът на златната сянка

Рени въздъхна нещастно. Не беше кой знае какво. Губеха време — ценно-ценно време, — но не можеше да се сети какво друго биха могли да направят. Сега пътуваха към Темилун, който очевидно беше по-голям град. Ами ако и там нищо не ги приближеше към целта им — тогава какво? Към следващия град? Щеше ли този набег, за който Сингх беше заплатил с живота си, да се превърне само в безкрайни пътувания с автобус, в дълга и гадна екскурзия?

!Ксабу се извърна от прозореца и долепи муцуна до ухото й. Досега беше мълчал в автобуса, тъй като той беше невъзможно претъпкан — имаше хора по седалките, по пътеката, само на метър от опърпаната седалка на Рени имаше поне половин дузина. Мнозина от пътниците возеха пилета или пък дребни животни, които Рени не можа да разпознае съвсем точно и които обясняваха безразличието, с което шофьорът се беше отнесъл към !Ксабу, но никое от тези същества не проявяваше ни най-малка склонност към разговори, ето защо маймунът в скута на Рени зашепна съвсем тихо:

— Непрекъснато мисля какво трябва да търсим. Ако търсим хората, чиято собственост е тази мрежа, Адърланд, то трябва да разберем и кой притежава властта в този свят.

— И как? — измърмори Рени. — Да влезем в някоя библиотека? Предполагам, че ги имат, но вероятно трябва да намерим някой доста голям град.

Сега !Ксабу заговори малко по-високо, защото една жена пред тях се разпя — пееше песен без думи, която малко напомняше на Рени за племенните оди, които баща й и приятелите му понякога запяваха, след като бирата цяла вечер се бе ляла свободно.

— Или пък може би бихме могли да се сприятелим с някого, който да ни обясни всичко, което ни трябва.

Рени се огледа, но никой не им обръщаше внимание. През прозорците видя разчистена обработваема земя и няколко къщи и си помисли, че сигурно наближаваха следващия град.

— Но как можем да се доверим на някого? Искам да кажа, всеки един човек в този автобус би могъл да бъде включен направо в операционната система. Те не са истински, !Ксабу — или поне повечето не биха могли да бъдат.

Рени не дочака отговора, защото някой стисна рамото й. Мартин се беше навела и се бе вкопчила в нея, сякаш щеше да падне. Очите на сима й продължаваха да блуждаят, но лицето й беше изопнато — нещо ново.

— Мартин? Аз съм Рени. Чуваш ли ме?

— Мракът… е… много гъст.

Говореше като заблудено дете, но за първи път гласът определено си беше нейният.

— В безопасност си — припряно й прошепна Рени. — Минахме оттатък. Сега сме в мрежата „Адърланд“.

Лицето се обърна, но очите продължаваха да блуждаят.

— Рени?

— Да, аз съм. И !Ксабу е тук. Разбра ли какво ти казах току-що? Преминахме. Вътре сме.

Хватката на Мартин не отслабна, но мършавото й напрегнато лице се поотпусна.

— Толкова много — каза тя. — Има толкова много… — Помъчи се да се стегне. — Имаше много мрак.

!Ксабу стисна другата ръка на Рени. Тя беше започнала да се чувства като майка с твърде много деца.

— Не ни ли виждаш, Мартин? Погледът ти е разфокусиран.

Лицето на жената се стегна за миг, сякаш някой неочаквано я бе ударил.

— Аз… нещо е станало с мене. Още не съм на себе си. — И извърна лице към Рени. — Кажи ми сега какво стана със Сингх.

— Мъртъв е, Мартин. Каквото и да беше онова нещо, то го хвана. Аз… заклевам ти се, че усетих как го уби.

Мартин покрусено поклати глава.

— И аз. Надявах се да съм сънувала.

!Ксабу я стисна по-силно. Рени понечи да се откопчи от него, но забеляза, че се е втренчил през прозореца.

— Какво има, !Ксабу?

— Виж, Рени, виж! — каза той високо. След миг и тя забрави всякаква предпазливост.

Автобусът беше описал широк завой и за първи път тя видя хоризонта отвъд дърветата. Плоска сребърна лента опасваше далечното небе — блещукащите отражения по нея подсказваха, че това може да бъде само вода: залив на океан, ако се съдеше по размерите. Но онова, което беше приковало погледа на маскирания бушмен, а сега накара и Рени да се изправи на седалката, се простираше пред нея и се очертаваше на фона на металния й блясък — сложни арки и островърхи кули, които сияеха под следобедното слънце като най-големия увеселителен парк, съществувал някога.

— О! — въздъхна тя. — О, виж!

Мартин се размърда неспокойно.

— Какво има?

— Градът. Златният град.

До Темилун стигнаха чак след час — прекосиха огромна равнина, пълна със селища — отначало фермерски села, обкръжени от ниви с разлюляна от вятъра пшеница, после — по-плътно застроени предградия, все по-модерни — търговски комплекси, надлези на магистрали, табели, покрити с неразгадаеми надписи. А на хоризонта градът ставаше все по-голям и по-голям.

Рени мина по пътеката в предната част на автобуса, за да може да вижда по-добре. Промъкна се между двама мъже с обици на устните, които се шегуваха с шофьора, увисна на пръта до предната врата и загледа как мечтата се превръща в реалност.