Градът на златната сянка

— Обикновено се обкръжавам с любимци, „безбройни като песъчинките“, както се изразяват жреците, и наистина са прави.

Говореше английски с акцент, меко, но в студения му поглед непогрешимо се долавяше остър, твърд разум: ако този мъж поискаше нещо, той го получаваше. Освен това си личеше, че е много по-стар, отколкото изглеждаше.

— Но очакваме и неколцина други гости, затова ще имаме нужда от място. Пък и без това си помислих, че ще е най-добре да поговорим насаме. — Той се усмихна студено. — Жреците ще получат удар, ако разберат, че богът крал е сам тук с непознати.

— Кой… кой сте вие? — Рени се мъчеше да овладее гласа си, но разбираше, че стои лице в лице с един от преследвачите си, и неудържимо се разтрепери.

— Кралят бог на тази страна, както ви казах. Господарят на живота и смъртта. Но за ваше удобство ще ви се представя, както си му е редът — в края на краищата вие наистина сте мои гости. Казвам се Боливар Атаско.

ВТОРА ГЛАВА

ПЕПЕРУДАТА И ИМПЕРАТОРЪТ

МРЕЖА/НОВИНИ: Статут на нация, даден на бежански лагер.

(Картина: бежанският лагер на Мерида бийч.)

Диктор: Мексиканският бежански лагер, наречен от жителите си „Краят на пътя“, беше обявен за държава от Обединените нации. Мерида, малък град в северния край на мексиканския полуостров Юкатан, е набъбнал на четири милиона жители поради серия бури убийци по крайбрежието и политическата нестабилност в Хондурас, Гватемала и Североизточно Мексико.

(Картина: камион на ООН преминава през пощуряла тълпа.)

Три и половината милиона бежанци са почти изцяло без подслон и много от тях страдат от туберкулоза, тиф и треската „Гуантанамо“. Като дадоха на Мерида статут на нация с право на самоопределение, ООН могат да обявят военно положение и да поставят новата страна под пряката си юрисдикция…

— Страхотно, Орландо, ти излезе прав! — Фредерикс подскачаше на брега подлуден от вълнение и ужас. — Къде сме? Какво стана? Ние сме там. Излезе прав!

Орландо усещаше пясъка под дланите си — горещ, лъскав, безспорен. Загреба шепа и я остави да се посипе през пръстите му. Всичко беше много истинско. И градът, по-подлудяващ и по-прекрасен от всичко в приказките, златният град също беше истински и се простираше почти до хоризонта, изопнал към небето изобилие от кули и пирамиди, живописни като руско великденско яйце. Това, което толкова дълго го преследваше като призрак, сега беше само на няколко километра от него, делеше ги само ширналият се син океан. Седеше на някакъв плаж — беше плаж, не можеше да има спор — и се взираше в собствения си сън.

А преди това беше преминал през кошмар. Мракът, а после и онова нещо, онова ужасно гадно нещо…

„Но това не беше само сън. Зад него имаше и нещо истинско — все едно куклено шоу. Все едно умът ми се опитваше да схване нещо, твърде голямо, за да мога да го разбера…“

И нещо друго освен кошмара също не беше наред. Където и да се намираше сега, той не беше оставил зад гърба си болестите на истинското си тяло. Градът беше там, пред него — невъзможният град, градът, който не можеше да съществува, — ала гледката не го вълнуваше много. Той се топеше като свещ, излъчваше твърде много топлина. Нещо огромно и нажежено вътре в него гризеше мислите му, пълнеше главата му и натискаше очите му отвътре.

„Къде сме?“

Фредерикс продължаваше да скача нагоре-надолу в екстаза на неувереността. Щом Орландо с мъка се изправи на крака, осъзна, че Фредерикс, когото сега гледаше, използва сима на Питлит, архикрадеца от средните земи.

„Така не бива“ — помисли си той, но мисълта му не успя да отиде по-нататък. Изправен се чувстваше още по-зле. Позлатеният град изведнъж се килна и Орландо се опита да го последва, но вместо това плажът скочи насреща му, сякаш беше нещо плътно и твърдо.

„Нещо в мрака ме докосна…“

Светът се въртеше ли, въртеше. Той затвори очи и се изгуби.

Питлит Крадеца го разтърсваше. Орландо чувстваше главата си като изгнил пъпеш; при всяко раздрусване тя като че ли щеше да избухне.

— Орландо? — Фредерикс сякаш нямаше представа как гласът му отеква в костите на Орландо и ги насища с болка. — Добре ли си?

— … гади ми се. Престани да ме друсаш…