Градът на златната сянка

В някои отношения градът беше като излязъл от приказка — високите сгради бяха толкова различни от кулите блокове и функционалните небостъргачи в Дърбан. Някои бяха огромни стъпаловидни пирамиди с градини и висящи растения на всяко равнище. Други пък бяха филигранни кули, каквито никога не беше виждала, с високи остри върхове, които въпреки това бяха построени така, че бяха отрупани с купчини цветя и житни снопи. А трети бяха толкова невероятни, че не попадаха в никаква категория — като абстрактни скулптури с ъгли и издатини, които й изглеждаха архитектурно невъзможни. Всички бяха боядисани — ярките цветове допринасяха за впечатлението от изобилие на цветя, но най-често срещаният цвят беше сияйножълтото на златото. Блестящо злато увенчаваше най-високите пирамиди и обвиваше на ивици като бодлива тел високите кули. Някои от сградите бяха облицовани от горе до долу със златни плочки, така че и най-тъмните вдлъбнатини, и най-дълбоките ниши въпреки всичко сияеха. Тук беше всичко, за което бе подсказвал мъглявият образ, спасен в лабораторията на Сюзън, и още, и още. Беше град, построен от луди, но луди осенени от гениалност.

Когато автобусът се затътри през външните пояси на метрополиса, върховете на високите сгради се изгубиха от погледа някъде над прозорците. Рени си проби път през струпалите се хора и се върна на мястото си, останала без дъх.

— Невероятно е! — Не можеше да се отърси от възбудата си, макар да осъзнаваше, че е опасна. — Не мога да повярвам, че го намерихме. Намерихме го!

Мартин се беше умълчала. Все така безмълвно тя хвана Рени за ръката и насочи мислите й в друга посока. Насред по-голямото чудо имаше и едно по-малко: Мартин, тайнствената жена, гласът без лице, се беше превърнала в реална личност. Наистина тя използваше тяло сим — така, както кукловодът използва марионетка — и беше на хиляди километри далече от истинското тяло на Рени и дори още по-далече от това чисто теоретично място тук, но беше тук; Рени можеше да я пипне, можеше дори да каже нещо за истинското й физическо „аз“. Сякаш Рени най-после бе срещнала скъп приятел, с когото от детинство само си е кореспондирала.

Неспособна да изрази щастието си, тя само стисна ръката на Мартин.

Автобусът най-накрая спря дълбоко сред потъналите в златни сенки каньони на града. Мартин все още не можеше да пази равновесие. Тримата с Рени и !Ксабу нетърпеливо изчакаха другите пътници да се изнижат и чак тогава слязоха на застланата с плочки автогара — огромна куха пирамида, поддържана от мамутски бивни, които се издигаха етаж след етаж като калейдоскопична паяжина. Имаха само няколко мига на разположение, за да се насладят на високите й тавани и на великолепието й — двама мъже в тъмни дрехи почти веднага изникнаха пред тях.

— Извинете — обърна се към тях единият, — вие току що слязохте от автобуса от Аракатака, нали?

Мозъкът на Рени заработи трескаво, но нищо не успя да измисли. Двамата носеха палта и къси церемониални пелерини и имаха вид на закоравели професионалисти. Всяка надежда да са просто престараващи се билетни контрольори изчезна, когато забеляза палките със странен церемониален вид, закачени на коланите им, и лъскавите им черни шлемове във формата на озъбени котки от джунглата.

— Да, ние…

— Покажете ни документите си за самоличност, моля.

Рени безпомощно опипа джоба на анцуга си. Мартин се взираше в пространството със съвсем отнесено изражение.

— Ако ще ги показвате само заради нас, можем да минем и без това. — Под високия шлем главата му се оказа обръсната. — Вие сте външни. Очаквахме ви. — Той пристъпи и хвана Рени за лакътя. Партньорът му се поколеба за миг, втренчен в !Ксабу. — Маймуната също идва с нас, разбира се — обади се първият полицай. — Сигурен съм, че никой от вас не иска да се бавим повече, така че да вървим. Моля задоволете се с това, че ще бъдете откарани във Великия дворец с всички церемонии. Такова е нареждането.

!Ксабу наведе глава, после хвана Рени за ръка и последва покорно полицаите, които ги поведоха към изхода.

— Какво правите с нас? — Въпросът надали имаше особен смисъл, но Рени не искаше да проявява малодушие. — Ние нищо не сме направили. Разхождахме се из провинцията и се изгубихме. Документите ми са вкъщи.

Полицаят отвори вратата. Точно срещу нея беше паркиран голям фургон, който изпускаше пара като спящ дракон. Вторият полицай отвори задните врати и помогна на Мартин да се качи в тъмната кабина.

— Моля ви, добра жено — студено каза първият полицай, — всичко ще мине по-добре, ако запазите въпросите си за нашите господари. Още преди дни ни беше наредено да ви чакаме. Освен това трябва да се отнасяме с вас почтително. Съветът май има някакви специални планове за вас.

Въведоха Рени и !Ксабу при Мартин и вратата се захлопна. Прозорци нямаше. Пълен мрак.

— Тук сме от часове.