Градът на златната сянка

— Не можеш ли? Ти бе, копеле треснато, животът ми стана същински ад с тоя твой тъп, шибан град! И ей ти го на! А ти просто се отказваш, така ли?

— Лошо ми е…

— Е, и какво, като ти е лошо? Да де, да де, наистина е тъжно. Болен си от оная смахната болест. Но нали искаше да отидеш там. Сънуваше го. Това е единственото нещо, за което наистина ти пука. Така че или ще ми помогнеш да стигнем до тоя бряг, или ще ми се наложи да те влача дотам, както са ме учили в тия тъпи часове по плуване, и после и двамата ще се удавим на четири — петстотин метра от смотания ти град. Смахнат пъзльо такъв! — И той се вкопчи в ръба на сала, потънал до шия във водата, и го изгледа кръвнишки.

Орландо се поразвесели, че някой можеше да прахоса толкова много емоции за нещо тъй безсмислено като разликата между това, дали ще продължат или ще се удавят, но и леко се подразни, че Фредерикс — Фредерикс! — го нарича „пъзльо“.

— Искаш да ти помогна, така ли? Това ли ми казваш?

— Не, искам преди всичко да се освестиш, защото ти ме набута в тая гадна, отвратна каша.

Отново му беше по-лесно да гребе, отколкото да спори. Освен това Фредерикс продължаваше да го скубе и главата на Орландо беше извита под много неудобен ъгъл.

— Добре. Само ме пусни.

— Ама без тъпи номера?

Орландо уморено поклати глава. „Опитваш се да му направиш услуга, а той…“

Изпълзяха, отново полегнаха с гърди на сала и пак заритаха.

Слънцето беше много ниско в небето, а хладният вятър рошеше гребените на вълните, когато минаха покрай първия вълнолом и излязоха от насрещното течение. След кратка почивка по този случай Фредерикс остави Орландо да се качи на огънатия сал и да гребе с ръце, а той продължи да се прави на мотор зад борда.

Когато стигнаха до втория вълнолом, вече не бяха сами, а просто най-дребните сред пътуващите по вода. И други лодки — някои явно с мотори, а други — с издути платна, — се завръщаха след целодневна работа. Вълните при преминаването им тревожно люлееха сала. Орландо пак се плъзна във водата.

Над тях и около тях градът палеше светлините си.

Спореха дали да се опитат да дадат сигнал на някоя от преминаващите лодки, когато Орландо усети да го връхлита нов пристъп на треска.

— Не можем да стигнем с този сал чак до брега — възразяваше му Фредерикс. — Ще дойде някой голям кораб и хич няма и да ни види в тъмното.

— Струва ми се, че… всички по-… по-големи кораби минават от… другата… страна — отговори Орландо. Трудно му беше да си поема достатъчно дъх, за да може да говори. — Виж!

От другата страна на пристана зад няколко кея два големи кораба — единият беше танкер — навлизаха в пристанището, теглени от влекачи. По-близкият, доста по-малък от танкера, но все пак голям и внушителен, беше шлеп. Въпреки изтощението си Орландо не можеше да откъсне очи от него. Шлепът, покрит с цветни дърворезби и с нещо като слънце с око, нарисувано на носа, сякаш беше от друга епоха в сравнение с другите кораби в пристанището. Имаше една-единствена висока мачта и опънато квадратно платно. По бордовете и на носа висяха фенери.

Докато Орландо съзерцаваше, това странно видение, сенките над света като че ли се сгъстиха. Фенерите заблестяха като размазани звезди. Имаше само миг да се зачуди как сумракът така изведнъж беше преминал в среднощен мрак и да му стане тъжно, че жителите на града гасят всичките си светлини — и усети как водата отново се надига и го залива.

Този път едва усети как Фредерикс го издърпа. Треската отново го беше обхванала и беше толкова изтощен, че не можеше изобщо да си представи, че някога ще му мине. Далечен вой на рог се беше превърнал в размазан звук, който кънтеше в ушите му и утихваше, ала не заглъхваше напълно. Фредерикс трескаво му говореше нещо, но Орландо не схващаше какво. После светлина, по-ярка от всичко, за което Орландо би могъл да се сети, замени чернотата с белота, далеч по-болезнена и ужасна.

Прожекторът беше на малка лодка. Тя пък — на пристанищната полиция на големия град. Не бяха жестоки, но обърканите обяснения на Фредерикс ни най-малко не ги интересуваха. Сякаш бяха излезли на хайка за пришълци, а двамата мъже, които ритаха във водата зад самоделен сал, май отговаряха на описанието. Щом прехвърлиха Орландо и Фредерикс на борда, взеха да си говорят и Орландо долови думите „бог крал“ и „съвет“. Сякаш двамата с Фредерикс бяха арестувани за някакво престъпление, но му беше все по-трудно и по-трудно да схване какво става наоколо.

Шлепът се извиси над тях, после резбованият корпус се заизнизва покрай тях, щом патрулната лодка го задмина на път към кея на Великия дворец, но преди да пристигнат, Орландо изгуби съзнание.

ТРЕТА ГЛАВА

ГОСПОДАРЯТ НА ТЕМИЛУН