Градът на златната сянка

— Знам, че си болен, но не можеш ли да се пробваш да погребеш малко? — Фредерикс с всички сили се мъчеше да не показва презрението си; сякаш някъде отдалеч Орландо му/й се възхищаваше за това. — Ръцете ме заболяха много, но ако не натискаме греблата, течението ще ни отнесе навътре.

Трудно му беше да реши кое би му отнело повече енергия — да спори или да гребе. Орландо се захвана за работа.

Ръцете му бяха слаби и отпуснати като сварени макарони, но в повтарялите се движения — потапяне на греблото, тласък, вдигане, пак потапяне — имаше нещо успокояващо. След малко монотонността в съчетание с трептящите слънчеви зайчета по вълните и с омаята на треската го унесоха и той не забеляза надигащата се вода чак докато Фредерикс не изпищя, че потъват.

Стреснат, ала все още неотърсил се от сънеността си, Орландо се загледа във водата, която вече стигаше до чатала му. Салът беше хлътнал в средата или краищата му се бяха вдигнали; каквото и да беше станало, сега по-голямата част от сала им беше май донякъде под водата.

— Какво ще правим? — попита Фредерикс, сякаш мислеше, че всичко това има някакво значение.

— Какво ще правим ли? Ами ще потъваме, както виждам.

— Ти да не си откачил, Гардинър? — Личеше си, че Фредерикс се бори с паниката. Погледна към хоризонта. — Може и да успеем да го преплуваме.

Орландо проследи погледа му, после се разсмя.

— Може ти да си откачил? Че аз едва греба. — И той погледна разцепената тръстика в ръцете си. — Не че това сега ни върши работа — хвърли греблото.

То цопна във водата, след това изскочи отгоре и заплава нататък далеч по-убедително от сала.

Фредерикс изкрещя ужасено и протегна ръце към него, сякаш можеше да промени физичните закони и да го накара да се вдигне във въздуха и да се върне.

— Направо не мога да повярвам! — Той пак изгледа сала, изпълнен с трептяща, паническа енергия. — Имам идея. Ще влезем във водата, но ще използваме сала да ни крепи — нали знаеш, като онези възглавнички в часа по плуване.

Орландо никога не се беше учил да плува или да прави каквото и да било друго, което според майка му би представлявало опасност за крехките му кости, но и не му се спореше. По настояване на приятеля си се плъзна от сала в хладната вода. Фредерикс цопна до него, после опря гърди о дългия ръб на съоръжението и взе да рита по начин, който беше заслуга на едновремешните му инструктори по плуване.

— Не можеш ли и ти да пориташ поне малко? — дишаше тежко той.

— Аз ритам — отговори Орландо.

— Какво е станало — задъхваше се Фредерикс — с всичката сила на Таргор? С тези мускули — страшилища за всяко чудовище? Хайде де!

Щеше да му струва усилия дори да обясни, а това, че постоянно гълташе солена вода, никак не му помагаше.

— Лошо ми е, Фредерико. А и може би подобренията не се отразяват добре на тази система — постоянно се налагаше да маневрираме с такторните изходи, за да заработят както при нормален човек.

Бяха плували само няколко минути, когато Орландо усети, че силите окончателно го напускат. Краката му отмаляха, после замряха. Той увисна на ръба на сала, но дори и това му беше трудно.

— Орландо? Трябва да ми помогнеш!

Градът, който някога ги чакаше право пред тях, сега се беше преместил вдясно. Синята вода между сала и брега обаче не беше намаляла. Течението ги влечеше към открито море, осъзна Орландо — така, както самият той се носеше. Щяха да се отдалечават все повече и повече от сушата и най-накрая градът щеше да се загуби окончателно.

„Но така не е честно. — Мисълта му прииждаше на бавни тласъци — като вълните. — Фредерикс иска да живее. Иска да играе футбол, да прави това-онова… да бъде истинско момче също като Пинокио. Аз само му преча. Аз съм момчето от Магарешкия остров.“

— Орландо?

„Не, не е честно. А на него му се налага да рита, за да ме мъкне и мене. Не е честно…“

Пусна се и се плъзна под водата. Оказа се учудващо лесно. Повърхността й се затвори над него като клепач и за миг той се почувства съвсем безтегловен, съвсем отпуснат. Обхвана го някакво тъпо самодоволство от решението, което беше взел. После някой го сграбчи за косата и го дръпна. Усети изгаряща болка и гърлото му се задръсти от морска вода. Беше издърпан на повърхността и започна да плюе.

— Орландо! — изпищя Фредерикс. — Какво правиш, дявол до те вземе?

Едната му ръка беше вкопчена в сала, а с другата беше сграбчил дългата черна коса на Орландо — на Таргор.

„Сега никой не рита — тъжно си помисли Орландо. Изплю солена вода и едва успя да потисне пристъпа на кашлица. — Това е много лошо.“

— Аз… аз просто не мога да продължа — каза той.

— Хващай се за сала! — нареди Фредерикс. — Хващай се за сала!

Орландо го послуша, но Фредерикс не отпусна хватката си. Известно време просто плуваха един до друг. Салът се издигаше и се спускаше с вълните. Нищо не се беше променило — освен новата болка в скалпа му.

Фредерикс също беше нагълтал морска вода. Носът му течеше, очите му се бяха зачервили.

— Няма да се отказваш. Няма!

Орландо намери някакви сили да поклати глава.

— Не мога…