Градът на златната сянка

МРЕЖА/НОВИНИ: Страх от отравяне с лабораторно отгледано месо във Великобритания.

(Картина: тълпа пред фабриката в Дърбишър.)

Диктор: Разразилата се епидемия от смъртоносни болести във Великобритания предизвика хаос в индустрията за лабораторно производство на месо. Шофьорите на една от компаниите производителки на хранителни продукти, „Изкустмесо ООД“, бяха нападнати, а една фабрика — опожарена.

(Картина: салмонелни бактерии, увеличени под микроскоп.)

Твърди се, че за смъртта е виновно заразено със салмонела „месо майка“ — оригиналната матрица на месото, от която могат да се получат до сто поколения месо, отгледано в лабораторни вани. Една такава „майка“ може да бъде източник на хиляди тонове изкуствено месо…

— Атаско! — Рени вдигна ръце да се защити, но онзи, който ги беше пленил, само я погледна с леко раздразнение.

— Знаете името ми? Изненадан съм.

— Защо? Защото ние сме просто някакви си хорица, така ли?

Изправена пред първото истинско лице в Адърланд — доколкото едно сим-лице можеше да бъде истинско, — тя откри, че не изпитва страх. Изпълни я студен гняв и тя усети как сякаш се отделя от себе си.

— Не. — Атаско изглеждаше искрено озадачен. — Просто смятах, че името ми не е много известно — или поне извън определени кръгове. Кои сте вие?

Рени докосна !Ксабу по рамото — за да успокои както него, така и себе си.

— Ако не знаете, аз със сигурност не смятам да ви кажа.

Богът крал поклати глава.

— Вие сте една много нахална млада дама.

— Рени…? — започна Мартин, но в този миг нещо профуча с висока скорост през залата на Съвета — шарено размазано петно, което мина на сантиметри от Рени и !Ксабу и едва не ги забърса, след което потъна в сенките.

— Ах! — Докато проследяваше с поглед странното привидение, раздразнението по лицето на Боливар Атаско се разсея. — Ето го пак. Знаете ли какво е това?

Рени не можеше да прецени тона му.

— Не. Какво е?

Той поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа. Е, не е точно така — имам някаква идея какво представлява, но не и какво е. Това е феномен на сложността, на невероятната сложност на системата. Не е нито първият, нито, бих се осмелил да кажа, последният; нито пък най-странният.

— Той се замисли за момент, после отново се обърна към Рени и приятелите й: — Може би трябва по-набързо да приключим с този не особено приятен разговор. Имаме още много работа.

— Ще ни измъчвате ли? — Рени знаеше, че може би е по-добре да си замълчи, но месеците, изпълнени със скръб и гняв, нямаше как да не се проявят; усещаше се твърда и остра като острие на нож. — Значи не ви, стига да палите къщите на хората, да докарвате деца до кома и да пребивате стари жени до смърт?

— Рени… — отново започна Мартин, но гневният вик на Атаско я прекъсна:

— Стига! — Очите му се бяха превърнали в цепки. — Да не сте луда? Коя сте вие, че нахлувате в моя свят и ме обсипвате с подобни обвинения? — Той се обърна към Мартин: — Вие ли се грижите за нея? Ако е така, то изобщо не сте се справили. Маймуната се държи по-възпитано.

— Маймуната вероятно е по-търпелива — тихо отговори Мартин. — Рени, !Ксабу, мисля, че сме направили грешка.

— Грешка?! — Рени се смая. Може би Мартин беше изпаднала в амнезия от травматичното връщане в този сим-свят, но самата тя прекалено добре си спомняше името на Атаско. Във всеки случай й стигаше само да погледне нахалното аристократично лице, което си беше избрал, за да й стане съвсем ясен. — Според мене има само една грешка — той очаква да се държим любезно след всичко случило се!

!Ксабу се покатери на един стол, а после — на голямата маса.

— Един въпрос, господин Атаско. Защо ни доведохте тук?

Той погледна невъзмутимо говорещата маймуна.

— Аз не съм ви довел тук. Бих предположил, че сами сте влезли.

— Но защо? — настоя !Ксабу. — Вие сте владетелят на този фантастичен свят. Защо си губите времето да разговаряте с нас? Какво мислите, че искаме?

Атаско вдигна вежди.

— Бяхте призовани тук. Позволих на онзи, който ви призова, да използва моя град, моя дворец, за удобство… е и защото и аз споделям някои от страховете му. — Той поклати глава, сякаш всичко си беше съвсем ясно; перата по короната му се залюляха. — Защо разговарям с вас ли? Вие сте гости. Разбира се, добрият тон го изисква, но вие май смятате, че можете да минете и без него.