Градът на златната сянка

— И ние сме изненадани като вас. Мислехме си, че проникваме в личното игрище на враговете ни. Предполагам, че точно това е станало, но този човек, Атаско, не ми прилича много-много на враг. — Тя погледна домакина им, който говореше с облечения в черно непознат.

— Кой е онзи с него, човекът с клоунското лице? Той с вас ли дойде?

Куан Ли кимна.

— Не го познавам, дори не съм сигурна дали трябва да кажа „го“. — Тя се изсмя, след това закри устата си с ръка, сякаш уплашена от нещо. — Когато стражите ни доведоха — мене и другата жена, дето седи там — и тя посочи другия сим от тип темилун, — той чакаше отвън. И нейното име не знам. Всички влязохме заедно.

— Може би той е Селърс — предположи !Ксабу.

— Не е — разсеяно каза Мартин. Беше се втренчила в тавана, погледът й все още беше разфокусиран. — Представя се като Сладкия Уилям. От Англия е.

След миг Рени осъзна, че е зяпнала. Дори на лицето на сим това не е привлекателно изражение. Затвори уста.

— Откъде знаеш?

Преди Мартин да успее да отговори, тътренето на столове по каменния под ги накара да се обърнат. Атаско беше седнал начело на дългата маса, придружен от темилунка със студена красота, облечена в бяла памучна рокля. Единственото й украшение беше великолепно колие от сини камъни. Рени не я беше забелязала да влиза. Досети се, че сигурно е жената на Атаско, дето много я биваше по смятане.

— Добре дошли в залата на Съвета на Темилун! — Атаско разпери ръце, сякаш ги благославяше, докато гостите се настаняваха. — Знам, че идвате от много места и с най-различна цел. Иска ми се да имах възможността да поговоря с всеки един от вас, но времето ми е ограничено. И все пак се надявам, че сте хвърлили поне бегъл поглед върху този свят. Тук има какво да се види.

— О, за Бога — промърмори Рени, — давай по-нататък! Атаско млъкна, сякаш я беше чул, но изразът му беше по-скоро озадачен, отколкото раздразнен. Той се обърна и прошепна нещо на жена си, която му отвърна също с шепот.

— Не знам какво да ви кажа — извиси отново глас Атаско. — Онзи, който ви повика, трябваше вече да е тук.

Лъскавият роботски сим, който Рени беше забелязала по-рано, се изправи. Прекалено сложната му броня беше цялата в остри като бръснач шипове.

— Дотук, смотаняко! — каза той, като презрително провлачваше думите си като очилатко. — Нямам време за такива работи. Отлитам.

После описа поредица от жестове с лъскавите си хромирани пръсти и след като не стана нищо, като че ли се шашна. Преди някой да успее да каже нещо, до семейство Атаско засия жълтеникава светлина. Някои гости извикаха изненадано.

Фигурата, която застана до Боливар Атаско, след като блясъкът помръкна, беше бяло петно с човешка форма без никакви черти на лицето — сякаш някой бе изрязал дупка сред залата.

Рени също бе извикала, но не заради стряскащата поява на привидението. „Виждала съм го и преди! Насън? Не, в «При господин Дж.», онзи клуб.“

Почти забравен спомен изплуваше отново — последните й немощни мигове в дълбините на ужасния клуб. Това нещо й беше… помогнало? Всичко й беше като в мъгла. Обърна се към !Ксабу, за да се увери, но бушменът наблюдаваше новодошлия с голям интерес. До него Мартин изглеждаше съвсем смаяна и объркана, сякаш се беше загубила в тъмна гора.

Дори Атаско като че ли се изуми.

— А! Това… това си ти, Селърс.

Празното пространство на върха на бялото петно се извърна, сякаш оглеждаше стаята.

— Толкова малко! — каза то с тъга.

Рени усети как космите на тила й настръхват; наистина беше чувала този висок, почти женски глас в трофейната градина на „При господин Дж.“. — Толкова малко сме — продължи то. — Всичко на всичко дванайсет, включително и нашите домакини. Но съм благодарен, че някой изобщо е дошъл. Сигурно имате много въпроси…

— Естествено, че имаме — гръмко го прекъсна онзи, когото Мартин беше нарекла Сладкия Уилям. Говореше на някакъв невъзможно пресилен, театрален северноанглийски. — Например кой сте вие, хиляди дяволи, и какво става тук, хиляди дяволи?

Празното пространство не реагира по никакъв видим начин, но на Рени й се стори, че долавя смях в тихия глас.

— Казвам се Селърс, както спомена господин Атаско. Както мнозина от вас, аз се крия, но поне това име вече не е тайна, която се налага да пазя. Що се отнася до другия ви въпрос, младежо…

— Моооооля! Внимавай кого наричаш младеж, чичка!

— … ще се постарая с всички сили да ви отговоря. Но не може да стане бързо. Моля за вашето търпение.

— Да помолиш, не значи да получиш — обади се Сладкия Уилям, но махна на Селърс да продължи. !Ксабу, който може би търсеше как да се настани по-удобно, се покатери на масата и приклекна до Рени.

— Аз съм нещо като експерт по преместването на данни от едно място на друго — заобяснява Селърс. — Много хора изследват данните със специфична цел: данните от финансовия пазар — за да правят пари, метеорологичните данни — за да предсказват времето…, но поради интересите си винаги съм имал склонност да изучавам по-скоро самите модели като феномени, а не онова, което представляват.