Градът на златната сянка

— Аз не съм създал целия свят. Това тук — разпери той ръце — е само центърът на един по-голям свят, който съществува единствено като данни. Ацтеките, толтеките — те бяха само информация, повлияла на растежа на Темилун, макар че известно време той наистина беше под ацтекско управление. — Той поклати глава, потънал в скъпи спомени. — Дори муиска, които построиха този град по времето на най-големия разцвет на империята си, в по-голямата си част се намираха извън границите на симулацията — тяхна столица и най-голям град беше Богота, също както в реалния свят. — Той забеляза озадаченото изражение на Рени и се помъчи да поясни:

— Муиска ли? Може би са ви известни като чибча, но това е по-скоро името на езиковата група, не на народа, Не сте чували за тях, така ли? — И въздъхна като грънчар, принуден да работи с некачествена глина. — Във всеки случай в симулацията има по-малко от два милиона хуманоидни инструменти, а останалият свят, в който Темилун съществува, е просто крайно сложна система от алгоритми с телеморфно представяне. — Той се намръщи. — Казахте, че идвате от Аракатака, нали? Това, виждате ли, е много близо до северната граница на света, както бихме могли да кажем. Не че щяхте да видите края на симулацията — тя не е толкова примитивна! Щяхте да видите водата, разбира се, и някаква илюзия за земя отвъд нея.

— Значи цялата тази мрежа — този Адърланд — е съставена от подобни места? — попита Мартин. — От мечтите и суетите на богаташи?

Атаско сякаш не се обиди.

— Предполагам, въпреки че не съм излизал често от собственото си владение — което не е за чудене, ако се замислите колко кръв и пот съм вложил тук. Някои от другите владения са… е, аз лично ги намирам за оскърбителни, но тъй както нашите домове трябва да са бастиони на личния ни живот, такива трябва да бъдат и нашите светове. Никак няма да съм доволен, ако някой дойде и започне да ми обяснява как да управлявам Темилун.

Рени наблюдаваше непознатия в черно, който подчертано не обръщаше никакво внимание на никого. Дали той беше призован също като нея? Защо? Какъв беше смисълът да се събират хора в дразнещо егоистичното виртуално кралство на Атаско? И кой, по дяволите, беше Селърс?

Мислите на Рени бяха прекъснати — вратите се отвориха тежко, за да пропуснат още няколко души. Единият като че ли беше задържан от полицията, защото и от двете му страни бяха застанали стражи с наметала, но после Рени разбра, че те му помагат да ходи. Настаниха го на един стол и той се преви като болно дете, което изглеждаше странно, защото използваше невъзможно мускулестото, развито тяло на олимпийски гимнастик. По-дребничкият му приятел се сгуши до него и сякаш му говореше насърчително. Те двамата и третият, който използваше лъскаво роботоподобно тяло, останаха, а стражите излязоха. Боливар Атаско отиде да ги поздрави.

Рени се втренчи в новодошлите. Имаше нещо познато в този мускулест чернокос сим, но какво? Щом се обърна да се консултира с !Ксабу, усети леко докосване по ръката. Един от дошлите преди това гости — дребничка, закръглена жена със сим от темилунски тип — беше застанал до нея.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Много съм объркана. Може ли да поговоря с вас?

Рени не се сдържа и огледа непознатата, но във ВР нямаше начин човек да е сигурен в заключенията си.

— Разбира се. Седнете — и заведе жената на стола до Мартин.

— Аз… аз не разбирам къде се намирам. Този мъж каза, че се намираме в неговата симулация, но аз такава симулация не съм виждала.

— Никой от нас не е виждал — увери я Рени. — Като имаш толкова пари, това си е цяла нова вселена.

Новодошлата поклати глава.

— Всичко с толкова странно! Търсех как да помогна на горкичката си внучка и реших, че най-сетне ще се добера до информация за виновника, който й стори това зло. Толкова усилия положих, за да узная истината! Но сега, вместо да събера информация, се озовах във… в не знам какво.

!Ксабу щръкна до нея.

— Внучката ви болна ли е? — попита той. — Да не би да е заспала и да не може да се събуди?

Жената се отдръпна, но Рени реши, че се е стреснала от прямотата на въпроса му, а не от маймуноподобния му вид.

— Да. В болница е вече от много месеци. И най-големите специалисти в Хонконг не знаят какъв е проблемът.

— Същото ей с брат ми. — Рени й разказа какво се бе случило със Стивън и как тя и приятелите й бяха попаднали в Темилун. Жената слушаше жадно и от време на време тихичко охкаше — от изумление или от мъка.

— А аз си мислех, че съм единствената! — възкликна тя.

— Когато мъничката ми, моето цветенце, се разболя, бях сигурна, че е заради мрежата. Но дъщеря ми и мъжът й… според мене те ме мислят за побъркана, макар че от тактичност не ми го казват.

Раменете й се разтресоха. Рени осъзна, че тя плаче, въпреки че по лицето на сима не потекоха сълзи.

— Простете! Тревожех се, че наистина полудявам — избърса очите си тя. — О! Натрапих ви се, а дори не съм ви се представила. Толкова съм неучтива! Казвам се Куан Ли.

Рени представи себе си и приятелите си.