Графиня Дьо Калиостро

— Вероятно този рапорт, както и опасното влияние, което графинята имаше в Тюйлери, изкъсо подрязаха крилата на нейното щастие. Беше подписана заповед за изгонването й от пределите на Франция. Тя замина за Италия. Отседна в Модена, придружена от млад офицер. Офицерът се наричаше принц д’Аркол. Той е тук. Същият, който можа да ни снабди с двата документа — броя на „Шаривари“ и секретния доклад на полицейския агент, оригиналът на който е в ръцете му, с марки и подписи. Именно той, който преди малко удостовери пред вас несъмнената идентичност на тази жена — същата, която е видял онази сутрин и която вижда и днес.

Принц д’Аркол стана, изгледа съзаклятниците, спря тежък поглед върху пленницата и каза:

— Не вярвам никога в чудеса, но все пак това, което ще кажа, е потвърждение на едно чудо. Ще кажа истината. Задължен съм да заявя съгласно офицерската си чест: тази е същата жена, която посрещнах на гарата в Модена преди двадесет и четири години.

— И която сега поздравихте, като че ли не я познавате, без нито една учтива дума? — се обади Жозефин Балзамо.

Тя се беше обърнала към принца и го питаше с весел глас, в който имаше известна доза ирония.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че един френски офицер не взема допълнително отпуск, за да посрещне една хубава жена в Италия и да я придружи до хотела само заради обикновен протоколен поздрав.

— Какво значи това?

— Това значи, че когато правехте вашето изложение, трябваше да го допълните с няколко думи.

— Може би. Не си спомням вече… — каза силно смутен принц д’Аркол.

— Тогава се наведохте към изгнаницата, господине. Вие й целунахте ръка и тази целувка продължи по-дълго, отколкото го изискваше протоколът. Трябваше да добавите, че казахте:

„Надявам се, мадам, че часовете, които имах удоволствието да прекарам близо до вас, ще продължат още дълго. Аз не ще ги забравя никога, те ще останат в сърцето ми.“

И вие повторихте, като подчертахте с особен акцент намеренията си да продължите връзката:

„Никога няма да ви оставя, чувате ли, мадам? Никога…“

Принц д’Аркол бе мъж с много добро възпитание. Но припомняното на един скъп за него миг, от който го разделяше четвърт век, го развълнува толкова силно, че той започна да заеква:

— Не… за Бога…не!

Преодолял слабостта си с едно свръхнапрежение на волята, той се изправи, взе отново инициативата и каза с нервен тон:

— Аз забравих, мадам. Ако споменът за тази среща беше приятен, то споменът за втората го заличи.

— И този втори път, господине?…

— Той бе в началото на следващата година във Версай, където придружавах френските пълномощници. Те бяха натоварени да водят преговорите за мир след поражението. Забелязах ви в едно кафене, седнала пред маса, пиеща и смееща се в компания на германски офицери. Единият от тях беше адютант на Бисмарк. Този ден разбрах ролята ви в Тюйлери и на кого бяхте емисар.

С горните изявления перипетиите на един бурен живот бяха разбудени за по-малко от десет минути. Никакви предположения, никакви логически експерименти, никакво излишно красноречие за налагане на необясними тези. Нищо освен факти. Нищо освен доказателства: кратки, силни като удари с юмрук. Те оборваха защитата на младата жена, спомените за която водеха началото си отпреди повече от един век! Фантастика? Хипноза? Дали тя беше казала вече всичко?

Раул д’Андрези бе много изненадан. Сцената му приличаше на роман или по-скоро на фантастична мелодрама, игра на затъмнена сцена. Заговорниците му изглеждаха като хора вън от реалното време — те слушаха всички тези истории, като че ли за тях имаха стойността на безспорни факти. Разбира се, Раул не игнорираше умствената посредственост на събраните провинциални благородници, последни остатъци от една минала епоха. Но как беше възможно — все пак те бяха трезви хора — да приписват тези престъпления, случили се преди толкова години, на тази млада жена? Ако бяха доверчиви и не дотам умни, нямаха ли очи да гледат?

Застанала сама срещу враговете си, Калиостро се държеше повече от странно. Защото почти пълното мълчание, в което беше потънала, не беше ли потвърждаване на фактите и полупризнаване на вината? Не се ли беше вече решила да разруши легендата за вечната младост, за която бе слушала благосклонно досега и като че ли съвпадаше с нейните по-нататъшни намерения? Не съзнаваше ли страшната опасност, която висеше над главата й, или считаше пялата постановка за една обикновена шега?

— Това бе миналото — завърши барон д’Етижу. — Не наблегнах на междинните епизоди, които го свързват с настоящето. Всичко за миналото, когато Жозефин Балзамо графиня дьо Калиостро беше забъркана задкулисно в една трагедия, по-право в една ужасна драма, защото по един или друг начин тя беше взела участие във всички гибелни за страната ни събития — на бонапартизма, в Панамската криза и пр. Ще отбележа, че ние имаме сведения само за секретната роля, която е изпълнявала. Минаваме по-нататък. Още една дума, все пак. Госпожо, след като ви запознахме с нашите документи, няма ли да кажете нещо?

— Да, ще кажа — отговори тя.

— Говорете тогава.