Графиня Дьо Калиостро

Той не каза нищо. Една голяма умора го обземате. Виждаше предстоящето си през мъгла и нещастие, в него нищо повече нямаше цвят, красота и грация. Имаше желание да плаче.

— Довиждане за последен път, Раул — каза тя.

— Не…не… — заекна той.

— Трябва, мое малко момче. Причиних ти само болка. Не искай да свържеш твоя живот с моя. Ти имаш амбиция, енергия и качества и можеш да избереш собствен път.

После добави по-тихо:

— Моят не е добър, Раул.

— Защо тогава го следвате, Жозин? Ето какво ме плаши.

— Много е късно да го сменя.

— Тогава и за мен е същото.

— Не, ти си млад. Спаси се. Избягай от съдбата, която те заплашва.

— Но вие, вие, Жозин?…

— Това е моят път.

— Ужасен живот, от който страдате.

— Ако мислиш така, защо искаш да го споделиш?

— Защото ви обичам.

— Едно основание в повече, за да ме избягваш, мое момче. Всяка любов между нас предварително е забранена. Ти се изчервяват от мен и аз не се доверявам на теб.

— Аз ви обичам.

— Днес. А утре? Раул, подчини се на нареждането, което ти написах на гърба на фотографията си през първата нощ след срещата ни край морето: „На моя спасител съм благодарна, но нека не се опитва да ме види отново.“ Раул, иди си!

— Да, да — каза бавно Раул д’Андрези. — Имате право. Но е ужасно да помисля, че всичко между нас ще свърти, преди да съм имал време да се надявам… на нещо повече. Скоро ще ме забравите.

— Лесно не се забравя този, който ви е спасил два пъти.

— Така е. Но спомняйте си, че ви обичам. Тя поклати глава.

— Няма да го забравя — каза тя. И престанала да се обръща към него на „ти“, добави с вълнение:

— Вашият ентусиазъм, вашият възторг… всичко чистосърдечно и непринудено, което е във вас… и другите неща, които само отгатвам… всичко безкрайно ме трогва.

Те дълго време не разделиха ръцете си, гледайки се очи в очи. Раул тръпнеше от нежност. Тя тихо му каза:

— Когато човек се разделя завинаги, трябва да върне това, което му е дадено. Върнете ми портрета, Раул!

— Не, не, никога — възкликна той.

— Тогава аз — каза тя с усмивка, която го опияняваше — ще бъда по-честна и ще ви върна това, което ми дадохте.

— Какво, Жозин?

— Първата нощ… в плевнята… докато спях, Раул, вие се наведохте към мен и почувствах вашите устни върху моите.

С ръце, кръстосани зад врата му, тя привлече главата на младия мъж и техните устни се съединиха.

— Ах, Жозин! — извика той обезумял. — Правете с мен каквото поискате, обичам ви… обичам ви…

Те вървяха по брега на древната река. Тръстиките се люлееха под тях. Дрехите им мачкаха дългите и тънки листа, с които северният вятър си играете. Те вървяха без други мисли, освен тези, които ги караха да потръпват от любов. Техните ръце се кръстосваха.

— Кажи ми още едно нещо, Раул, кажи ми го само с една дума — каза му тя, спирайки се. — Искам да бъда наясно. Има ли друга жена в живота ти?

— Няма.

— Ах! — каза тя горчиво. — Вече една лъжа.

— Една лъжа?

— А Кларис л’Етижу? Да, Раул, срещал си се с нея. Хората са пи видели.

Той се ядоса.

— Стара история… флирт без значение.

— Кълнеш ли се, че не я обичаш?

— Кълна се.

— Толкова по-добре — каза тя с мрачен глас. — Толкова по-добре за нея. Няма да страда. Няма никога да се вмъква между нас!

Той я прегърна.

— Обичам само Жозин и никога не съм обичал друга освен Жозин. Моят живот започва днес.

ГЛАВА VII

НАСЛАДИТЕ НА ВЛЮБЕНИТЕ

„Безгрижния“ бе катер, приличащ на всички други; доста стар, с олющена боя, но с добре излъскани метални части и добре поддържал от моряците, т. е. от тези, които се казваха господин и госпожа Дьолатър. Отвън не се виждаше нещо по-голямо от това, което можете да транспортира „Безгрижния“: няколко каси, празни бъчви — това беше всичко. Но ако някой се спуснете под мостика, щеше лесно да установи, че катерът не се използва за търговия.

Цялата вътрешност беше разделена на три малки помещения, комфортни и блестящи: две кабини, разделени със салон. В тях Раул и Жозефин Балзамо живяха в продължение на един месен. Съпрузите Дьолатър, особи безгласни, по жлъчни, с които напразно Раул на няколко пъти се опита да завърже разговор, се грижеха за пътуването и кухнята. От време на време малък влекач идвате при „Безгрижния“ и го теглете по някоя извивка на Сена.

Историята на красивата река се разстилате пред тях с очарователните си пейзажи, където те отиваха да се разхождат, държейки се за ръце… Бретонската гора, руините на Жумиеж, абатството Сен Жорж, хълмовете на Буйи, мостът на Арш…

Седмици на пълно щастие! През тях Раул изразходва съкровища от веселост и ентусиазъм. Чудесните изгледи, красивите готически катедрали, залезите на слънцето и светлината на луната: всичко това бе претекст за пламенни декларации.

Жозин, по-мълчалива, се усмихваше като в щастлив сън. Всеки ден я приближаваше все повече към нейния любим. Ако в началото се бе подчинила на един каприз, сега понасяше властта на една любов, която караше сърцето й силно да бие и да чете от страниците на книгата на голямата страст.