Графиня Дьо Калиостро

За миналото, за своя таен живот, тя не споменаваше никога нито дума. Един път обаче на тази тема бяха разменени няколко фрази. Раул се шегуваше с това, което наричаше чудото на нейната вечна младост. Тогава тя отговори:

— Чудо е това, което не се разбира. Някога нашите прадеди са си измисляли различни богове. Защо? Явленията в природата, които не са могли да си обяснят, са наричали чудеса. За всяко чудо — отделен бог. Ние ги наричаме езичници. Но аз ви питам: с какво е по-изискан моралът, който се проповядва днес, от онзи, който е бил проповядван от Христос, от Буда, от Сократ и Платон, от Конфуций и който и да било автор на „Панчатантра“?

12

Боже мой, преди петдесет хиляди години хората са били по-честни, по-чисти, отколкото сега! Кой може да каже какво е чудо? Ние обикаляме по двадесет места на ден… ти казваш чудо. Но при малко по-голямо внимание би си дал сметка, че разстоянието до Сена бе минато не с два, а с четири коня. Леонар бе сменил животните в Дудевил, в двора на странноприемницата. Там другите коне ни чакаха отпочинали.

— Добре изиграно — провикна се очарован младият мъж. — Нищо не забелязах.

— Ти не би могъл да го забележиш, защото играеше на криеница през това време. Друг пример. Никой в света не знае, че се казваш Люпен. Запитай ме тогава защо знам истинското ти име, и то още от нощта, в която ме спаси от смърт?… Чудо? Ни най-малко. Разбираш добре, че всичко, което се отнася за граф Дьо Калиостро, ме интересува. Минаха четиринадесет години, откакто чух за изчезването на огърлицата на кралицата при херцогиня Дрьо-Субиз. Направих свое следствие, което ми позволи да стигна до младия Арсен Люпен, син на Теофаст Люпен. По-късно срещнах следата ти отново в няколко афери. Разследването ми бе точно.

Раул помисли няколко секунди и каза много сериозно:

— По това време, скъпа Жозин, когато едва ли си била на дванадесет години, е доста необикновено, че дете на твоята възраст е разгадало следата, в която всички следователи заседнаха. Ти може би ще кажеш, че си била на същата възраст, на която си днес, и това е още по-необикновено, чу ли, дъще на Калиостро?

Тя намръщи вежди. Изглежда шегата й беше неприятна.

— Да не говорим никога за това, искаш ли, Раул?

— Добре, но е досадно — каза Раул, сърдит, че е бил разкрит като крадец. Той търсеше реванш. — Няма на света нещо, което да ме встрастява повече от проблема за твоята възраст и за различните ти подвизи преди един век. Имам си няколко идеи, които не са съвсем безинтересни.

Въпреки казаното, тя го изгледа с любопитство. Раул се възползва от нейното колебание и отново поде леко подигравателно:

— Аргументирам се с две аксиоми: първа — както каза, няма чудо, и втора — ти си дъщеря на твоята майка.

Тя се усмихна:

— Започват добре.

— Ти си дъщеря на твоята майка — повтори Раул, — което означава, че първо е имало една графиня Дьо Калиостро. На двадесет и пет или тридесет години, тази, която е заслепила с красотата си Париж в края на Втората империя и е заинтригувала двора на Наполеон III с помощта на своя така наречен брат, който я придружавал навсякъде (брат, приятел или любовник — все едно). Тя е изфабрикувала цялата история за роднинските си връзки с Калиостро и е изготвила фалшивите документи, с които полицията си е послужила ла осведоми императора за дъщерята на Жозефин дьо Боарне и Калиостро. Изгонена от Франция, тя отива в Италия, в Германия, после се изпарява… за да възкръсне двадесет и четири години по-късно под идентичните черти на своята обожавана дъщеря, втората графиня Дьо Калиостро, тук присъстваща. Изложението ми е правдиво, нали?

Жозин, безучастна, не отговори. Той продължи:

— Между майката и дъщерята приликата е изумителна… толкова изумителна, че авантюрата съвсем естествено започва отначало. Защо са необходими две графини? Не, не е необходимо! Ще има само една-единствена, истинската, тази, която е наследила тайните на своя баща Жозеф Балзамо граф Дьо Калиостро. И когато Боманян прави следствието си, стига до неизбежното: отново да намери загубените от полицията на Наполеон III документи и серията портрети и миниатюри, които потвърждават идентичността на винаги младата жена и доказват произхода й от Девата на Бернардино Луини — едно случайно, но несъмнено сходство.

Впрочем има един свидетел: принц д’Аркол. Той е видял едно време графиня Дьо Калиостро. Принцът я отвел в Модена. Видял я отново във Версай. И сега, щом я забелязва, от него се изтръгна вик: „Това е тя! Тя е на същите години!“