Графиня Дьо Калиостро

— Тогава, щом и двамата търсим баснословното съкровище на някогашните манастири, сблъскването между нас е неизбежно, тъй като пътищата ни се кръстосват. В това се състои цялата работа.

Съкровището на манастирите! Граничен камък! Десет хиляди скъпоценни камъка! Всяка една от тези думи удряше Боманян като боздуган. Значи трябваше да сложи в сметката и този неприятел! Калиостро изчезна, но в надбягването за милионите неочаквано се появяваше друг съперник!

Годфроа д’Етижу и Бенето хвърляха кръвожадни погледи към Раул и готови за битката, издуваха атлетичните си гърди. Боманян вдишваше дълбоко, за да запази необходимото за момента хладнокръвие.

— Басни! — каза той с безстрастен тон, опитвайки се да възстанови последователността на мислите си. — Женски клюки! Приказки за приспиване на деца! И за всичко това вие губите времето си?

— Не го губя повече от вас — отговори Раул. На него никак не му се искаше Боманян да си възвърне увереността и бързаше да използва случая, за да го зашемети окончателно. — Не повече от вас, господине, тъй като всичките ви постъпки се въртят около съкровището… Не повече от кардинал Дьо Боншоз, чиито записки не могат да се сметнат за женски клюки. Не поведе от дузината ваши приятели, на които сте шеф и вдъхновител.

— Господи Боже! — възкликна Боманян, който напразно се опитвате да се преструва на ироничен и да обърне разговора на шега. — За всичко това вие добре сте се осведомили!

— Много повече, отколкото бихте могли да си представите!

— А от кого имате тези сведения?

— От една жена!

— Една жена?

— Да, от Жозефин Балзамо графиня Дьо Калиостро.

— Графиня Дьо Калиостро потресен се провикна Боманян. — Значи вие сте я познавали!

Планът на Раул вземаше правилна насока. Беше достатъчно да спомене в спора името на Калиостро, за да хвърли в смут неприятеля, и този смут беше толкова голям, че Боманян с необяснимо безсрамие заговори за Калиостро като за човек, който не е вече жив.

— Вие я познавахте? Къде? Кога? Какво ви е казала тя? Какви документи ви е дала?

— Запознах се с нея в началото на миналата зима като вас, господине — отговори Раул, като изостряше офанзивата си. — През пялата зима, до момента, в който имах щастието да срещна дъщерята на барон д’Етижу, аз я виждах за малко почти всеки ден.

— Лъжете, господине — изръмжа Боманян. — Тя не би могла да ви вижда всеки ден. Тя щеше да изрече пред мен името ви! Аз бях между нейните най-добри приятели, за да крие една тайна от този вид.

— Тя я пазеше.

— Подлост! Вие искате да ме накарате да повярвам, че между вас и нея е съществувала една невъзможна интимност. Това е лъжа, господине. Можете да обвините Жозефин Балзамо в много неща: кокетство, измама, но никога в разврат.

— Любовта не е разврат — отговори спокойно Раул.

— Какво говорите? Любов ли? Да не би Жозефин Балзамо да ви е обичала?

— Да, господине.

Боманян беше вън от себе си от ярост. Той размаха юмруци пред лицето на Раул. Приятелите му се опитаха да го успокоят, но той продължаваше да се тресе и пот рукна по челото му.

„В ръцете ми е — радостно помисли Раул. — На въпроса за престъплението от угризения на съвестта не посмя да шавне. Но е разяден от любов и ще го водя дотам, докъдето искам.“

Минаха една или две минути. Боманян си избърса лицето. Изгълта чаша вода и като си даде сметка, че неприятелят, макар че му изглеждаше толкова слаб, не бе от тези, от които се отървават за миг, започна отново:

— Да не се отвличаме, господине. Вашите лични чувства към графиня Дьо Калиостро нямат нищо общо с това, което днес ни занимава. Връщам се следователно към първия си въпрос: за какво идвате тук?

— За нещо твърде просто — отговори Раул — и едно кратко обяснение е достатъчно. По отношение на религиозните богатства от Средните векове, които искате да внесете в касите на йезуитския орден, ето с какви данни разполагаме: тези богатства, канализирани през всички провинции, са били изпращани в седем по-главни абатства на Ко и са образували една обща част, управлявана от тези, които са се наричали седемте делегирани администратори. От тях само един е познавал мястото на касата и шифъра на ключалката. Всяко абатство е притежавало един епископален или пасторален сребърен пръстен, който от поколение на поколение е бил предаван на следващия делегиран администратор. Като символ на своята мисия комитетът на седемте е бил представен от един голям меден канделабър със седем поставки (или разклонения) за свещи, всяко разклонение на който е носело като спомен от староеврейската литургия и храма на Мойсей по един скъпоценен камък от същия вид като този на пръстена, на който съответства. Така също разклонението, което намерих в Гюйор, носи един червен камък, фалшив гранат, който беше камъкът, представляващ съответното абатство. От друга страна знаем, че брат Никола, последният главен администратор на манастирите в Ко, е бил монах на абатството във Фекамп. Съгласни ли сте?

— Да.