Раул почака повече от пет минути. Посещението на млад мъж, когато се предвиждате това на млада жена, би трябвало да заинтересува трите особи.
— Господинът е помолен да даде визитната си картичка — се върна да каже слугата.
Раул даде картичката си.
Ново очакване. После се чу шум на изтегляно мандало и на откачвана верига. След отварянето на вратата Раул беше преведен през широк и с добре излъскан под вестибюл, който приличаше на приемна в манастир. Стените му бяха просмукани от влага.
Минаха през няколко врати. Последната беше двойна и облицована с кожа.
Старият прислужник покани младия мъж и веднага затвори след него вратата. Раул се намери срещу своите трима неприятели, защото можеше ли да нарече по друг начин тези трима мъже, от които двама дебнеха влизането му прави, заели стойка на боксьори, готови незабавно да се хвърлят в атака?
— Това е той! Това наистина е той! Боже, колко си справедлив! — извика Годфроа д’Етижу, посинял от ярост. — Боманян, това е той, нашият човек от Гюйор, този, който открадна поставката на канделабъра. Ах! И той има нахалството! Какво идвате да направите днес? Ако е за ръката на дъщеря ми…
Раул отговори, смеейки се:
— За Бога, господине, само за това ли мислите? Изпитвам към госпожица Кларис същите дълбоки чувства и пазя в дъното на душата си същата почтителна надежда. Днес ще говорим само за деня в Гюйор, целта на визитата ми не е брачна.
— Тогава каква е вашата цел?… — измънка баронът.
— Когато бяхме в Гюйор, ви затворих в една изба. Днес… Трябваше да се намеси Боманян, иначе Годфроа д’Етижу би се нахвърлил върху натрапника.
— Оставете засега, Годфроа. Седнете и нека господинът благоволи да ни каже причината за своето посещение.
Самият той седна зад бюрото си. Раул също се намести.
Преди да започне да говори, той изучава известно време събеседниците си. Лицата им му изглеждаха доста променени от времето на съвещанието в д’Етижу. Всъщност баронът беше остарял. Страните му бяха хлътнали и в изражението на очите му имаше в някои моменти нещо хазартно, което учуди младия мъж. Някаква идея фикс, някакво угризение на съвестта по всяка вероятност причиняваха треската и безпокойството, което Раул сякаш откриваше и върху изтерзаното лице на Боманян.
Обаче въпреки всичко Боманян оставаше по-хладнокръвен от барона и както преди господар на положението. Ако споменът за мъртвата Жозин неотстъпно го преследваше, това по-скоро беше спор на неговата съвест: дали да осъжда миналите си действия или не и да приключи, като сметне, че е действал правилно. Вътрешна драма, която даже не се отразяваше на вида му и можеше да наруши неговото равновесие само на скокове и в минутни кризи.
„Сегашните минути — си каза Раул — са за мен минути на творчество, ако искам да успея. Той или аз, един от двамата трябва да отстъпи.“
И когато Боманян започна отново:
— Какво желаете? Името на госпожица Руселен ви послужи да влезете при мен. С какво намерение?…
Той отговори смело:
— С намерението да продължа, господине, разговора, който започнахте вчера вечерта с нея в театър „Вариете“.
Атаката беше пряка. Но Боманян не се измъкна.
— Смятам — каза той, — че този разговор може да продължи само с нея. Аз я очаквах.
— Сериозна причина задържа госпожица Руселен — каза Раул.
— Много сериозна?
— Да. Тя стана жертва на опит за убийство.
— А? Какво говорите? Опитали са да я убият? Защо?
— За да й вземат седемте скъпоценни камъка, същите, на които вие и тези господа взехте халките.
Годфроа и Оскар дьо Бенето се заклатиха в столовете си. Боманян се владееше, но наблюдаваше с учудване този млад мъж, чиято намеса вземаше предизвикателна и арогантна насока. Във всеки случай неприятелят му изглеждаше доста незначителен и това се почувства в небрежния тон на неговия отговор:
— Два пъти, господине, се забърквате в неща, които не се отнасят до вас, и го правите по начин, който без съмнение ни задължава да ви дадем урок, какъвто заслужавате. Първия път — в Гюйор, след като привлякохте в клопка приятелите ми, си присвоихте един предмет, който ни принадлежеше, а това на обикновен език се нарича единствено квалифицирана кражба. Днес вашето нахълтване е още по-шокиращо, понеже идвате да ни оскърбите в лицето без никакъв повод от наша страна, и много добре знаете, че не сме откраднали халките, а те ни бяха преотстъпени. Можете ли да изложите мотивите за поведението си?
— Вие знаете много добре — отговори Раул, — че от моя страна не е имало нито кражба, нито нападение, а само скромно усилие, да речем на някой, който преследва еднаква с вашата цел.
— Аха! Вие преследвате същата цел като нас? — подигравателно го прекъсна Боманян. — И каква е тази цел, ако смея да запитам?
— Откриването на десетте хиляди скъпоценни камъка, скрити в пукнатината на стар граничен камък.
Боманян беше поразен. От неговото поведение и обезпокоително мълчание Раул почувства, че изпада в нерешителност. Ето защо той усили атаката си.