Графиня Дьо Калиостро

— Играех с живота си. Накрая поиска да се освободи от любовта си, като ме убие. Ти си свидетел на случилото се в имението д’Етижу. Аз не отговорих на неговата любов. Той реши да си отмъсти, защото се страхуваше също да не го издам за разкритията, които ми беше направил. За Боманян бях станала неприятел, който можеше да достигне до целта преди него. Бях осъдена от деня, в който осъзна грешката си.

— Въпросът е дали неговите разкрития се свеждат до няколко исторически сведения, всичките доста смътни?

— Така е. Но само засега.

— И едната поставка от канделабъра, която извадих от пиластъра, беше първият елемент от истината?

— Вярно е.

— Поне го предполагах. След вашия разрив нищо не доказва, че не е напреднал с няколко крачки.

— С няколко крачки?

— Да, най-малко с една. Вчера вечерта Боманян дойде в театъра. Защо? Само за това, че Бриджит Руселен носеше на челото си кордела със седем камъка? Какво означава за него корделата? Какво е искал да узнае? Защо е наредил да се наблюдава къщата на Бриджит?

— Допускаме, че е така. Но ние не можем да узнаем нищо.

— Напротив. Ние можем да го узнаем, Жозин.

— Как? От кого?

— От Бриджит Руселен. Тя потрепера.

— Бриджит Руселен…

— Разбира се — спокойно каза той, — достатъчно е да я разпитаме.

— Да разпитаме тази жена?

— Говоря за нея и за никоя друга.

— Но тогава… тогава тя е жива?

— Да, по дяволите! — изруга Раул.

Той скочи отново и се завъртя на пети два или три пъти. Малки завъртания, при които направи бегла схема на танците кан-кан и жига.

— Моля те, графиньо Дьо Калиостро, не ми хвърляй подобни яростни погледи. Ако не бях провокирал в теб това доста силно нервно сътресение, за да отслабя съпротивата ти, нямаше да ми кажеш нито дума за авантюрата. Откъде щяхме да започнем тогава? За какво щяхме да се заловим? Някой прекрасен ден преподобният Боманян щеше да гушне милиардчето, а прекрасната графиня щеше да остане неутешимо да си хапе пръстите.

Хайде, искам една хубава усмивка вместо тези пълни с омраза очи.

Тя прошепна:

— Ти си позволи дързостта!… Ти се осмели!… Всичките заплахи, пелият шантаж, за да ме принудиш да говоря. Това ли беше комедията? Колко слабо съм те познавала досега! Знай, Раул, че няма никога да те извиня.

— Разбира се, разбира се — каза той със закачлив тон, — че ще ме извиниш. Просто едно малко нараняване, причинено от любов. В него нищо друго не се вижда освен нашата истинска любов, нали моя скъпа? Между хора, които се обичат като нас, обиди не би трябвало да има. Елин ден единият ще си покаже ноктите, на следващия ден другият… до момента на пълно съгласие и съвършена хармония по всички въпроси.

— Освен ако не се дочака този момент и се скъса по-рано — каза тя през зъби.

— Да се скъса? Какво говориш? Но аз те облекчих от някои тайни, за което трябва да ми благодариш, скъпа. Да се скъса?…

Жозин придоби толкова разсеян вид, че изведнъж Раул избухна в луд смях и прекъсна нейните обяснения. Той подскачаше от крак на крак и викате:

— Господи! Колко е сметно! Госпожата е ядосана!… Хайде, какво? Друг начин да си играеш на малки разходки?… Кихна ли? Нищо, горчицата ти залютя на носа… Ах! Моята добра Жозин! Как ме караш да се смея!

Тя не го слушаше повече. Без да се занимава с него, повдигна кърпата, която покривате лицето на Леонар, и преряза връзките.

Леонар като побесняло животно подскочи към Раул.

— Не го пипай! — заповяда тя.

Леонар се спря с протегнати юмруци към лицето на Раул, който се смееше:

— Хайде, добре, ето го полицейския агент… дявола, който излиза от кутията…

Вън от себе си, мъжът трепереше:

— Ще се срещнем пак, мой малки господине… Ще се срещнем… мой малки господине… ако ще и след сто години…

— Ти, следователно, също смяташ на векове?… — се присмя Раул. — Също като господарката си…

— Махай се! — парели Калиостро, блъскайки Леонар към вратата. — Махай се!… Докарай колата!

Те бързо си размениха няколко думи на език, който Раул не разбирате. После, когато остана сама с младия мъж, тя се приближи и с нервен глас му каза:

— И сега?

— Сега?

— Да, твоите намерения?

— Но, Жозин, всичко е ясно. Моите намерения спрямо теб винаги са били ангелски.

— Стига шеги. Какво искат да правят? Как смятат да действаш занапред?

Изведнъж станал сериозен, той й отговори:

— Ще действам различно от теб, Жозин. Ти никога не си се доверявала. Ще бъда това, което ти никога не си била — лоялен приятел, който би се изчервил, ако ти нанесе вреда.

— Това ще рече?

— Това ще рече, че ще поставя на Бриджит Руселен няколко необходими въпроса и ще ги поставя по начин, който ти ще чуеш. Това задоволява ли те?

— Да — каза тя все още разгневена.

— Тогава остани тук… Няма да продължи дълго. Времето не ще ни чака.

— Да, времето хвърчи.

— Разбираш ме, Жозин. Не мърдай от мястото си.

Раул незабавно отвори двете крила на вратата и ги остави открехнати така, че и най-тихо произнесената дума да може да проникне през тях, и се отправи към леглото, в което Бриджит Руселен си почиваше, охранявана от Валантен.