Графиня Дьо Калиостро

Младата актриса му се усмихна. Въпреки големия си ужас и макар и да не знаеше нищо от това, което се беше случило, след като видя своя спасител, тя доби чувство за сигурност и се успокои.

— Няма да ви изморявам — каза той. — Минута или две само. В състояние ли сте да отговаряте?

— Ох! Разбира се.

— Хубаво! Ето, вие станахте жертва на един луд, когото полицията наблюдавате от известно време и щете скоро да го затвори. Следователно за вас няма опасност. Но бих искал да изясня едно нещо.

— Питайте.

— Какво представлява тази лента или кордела, както щете я наречете, със скъпоценни камъни? От кого я имате?

Той почувства, че тя се колебае. Обаче призна:

— Това са камъните… които намерих в едно старо сандъче.

— В старо дървено сандъче, нали?

— Да, цялото напукано и което не беше даже затворено. То беше скрито под сламения покрив на хамбара на малката къща, в която моята майка живееше в провинцията.

— Къде?

— В Лийбон между Руан и Хавър.

— Зная го. Откъде произхожда това сандъче?…

— Не ми е известно. Не питах за него майка си.

— Вие намерихте скъпоценните камъни така, както са сега?

— Не, те бяха монтирани като на пръстени върху големи сребърни халки.

— И тези халки?

— Вчера бяха още в кутията ми за гримиране в театъра.

— Следователно те не са вече у вас?

— Не, дадох ги на един господин, който дойде в гримьорната ми, за да ме поздрави. Той ги видя случайно.

— Сам ли беше?

— С двама други господа. Бил колекционер. Аз обещах да му занеса седемте камъка днес в три часа, за да реконструира пръстените. Ще плати доста добра цена.

— Халките имат ли надписи от вътрешната си страна?

— Да… думи с някогашни букви, на които не съм обръщала внимание.

Раул размисли и приключи разпита с малко по-остър тон:

— Съветвам ви да пазите в най-голяма тайна тези събития. Ако ли не, историята би могла ла има неприятни последици не за вас, а за ватата майка. Доста учудващо е, че тя укрива у себе си пръстени очевидно без стойност, но от голям исторически интерес.

Бриджит Руселен се изплати:

— Готова съм да ги предам.

— Излишно. Запазете камъните. Ще изискам от ваше име връщането на халките. Къде живее този господин?

— Улица Вожирар.

— Неговото име?

— Боманян.

— Добре. Последен съвет, госпожице. Напуснете тази къща. Много е изолирана. За известно време, да кажем около месец, идете да живеете в хотел с прислужницата си. Там никого не приемайте. Съгласна ли сте?

— Да, господине.

Навън Жозефин Балзамо улови Раул за ръцете. Изглеждаше силно развълнувана и твърде далеч от мисли за отмъщение и ненавист. Накрая тя му каза:

— Разбрах, нали? Ти отиват при него?

— Да, при Боманян.

— Това е лудост.

— Защо? Това е необходимост.

— При Боманян? В един часа следобед, когато знаеш, че е вкъщи с другите двама?

— Двама плюс един прави трима.

— Не отивай там, моля те.

— Какво? Мислиш ли, че ще ме изядат?

— Боманян е способен на всичко.

— Тогава той е човекоядец?

— Ох, не се смей, Раул! Моля те, скъпи!

— Охо, ти се разплака. Стига Жозин. Ще отида!

Той почувства, че е искрена и че със завръщането на женската си нежност, забравяше тяхното разногласие и се тревожеше за него.

— Не отивай там, Раул — повтори тя. — Познавам жилището му. Тримата бандити ще се хвърлят върху теб и никой не би могъл да ти помогне. Моля те, скъпи, моля те!

— Толкова по-добре, защото никой не би могъл да помогне и на тях. Стига, Жозин!

— Раул, Раул, ти се шегуваш. Той я притисна към себе си.

— Слушай, мила, аз идвам като неочаквания последен в една колосална афера и ме обграждат две могъщи организации — твоята и тази на Боманян — като и двете, естествено, отказват да ме приемат, мен, последния мошеник на сцената… Така че ако не употребя извънредни средства, рискувам да остана Жан Глупака, такъв, какъвто бях и преди. Остави ме да се заема с нашия неприятел Боманян по същия начин, по който се заех с моята приятелка Жозефин Балзамо. Аз не започнах много лошо и ти няма да отречеш, че кордите под лъка ми са здрави.

С последните си думи той отново я нарани. Тя освободи ръцете си от неговите и си тръгнаха мълчаливо един зад друг. На вратата се обърна и го изгледа. Признаваше в себе си, че вече се страхува от своя любовник. Как бързо, само за един час, той се беше променил прел очите й. Къде остана нежният и внимателен Раул, с вечната си усмивка и безгрижен характер?

А в същото време Раул се питате дали неговият по-неумолим неприятел не беше тази жена с чаровно лице, която обичаше толкова горещо и от която беше толкова горещо обичан? Поне засега!

ГЛАВА IX

СКАЛАТА ТАРПЕЙН

— Тук ли е господин Боманян? — Резето на шпионката на входната врата беше дръпнато и отвътре надзърташе, залепено за решетката, лицето на един стар слуга.

— Тук е. Но господинът не приема.

— Съобщете му, че идвам от страна на госпожица Бриджит Руселен.

Резето се спусна. Жилището на Боманян се намираше на приземния етаж на къщата и заедно с първия образуваше едно цяло. Нямате портиер. Нито звънец. Само железен чук, който се удряше в желязна врата. Тя беше снабдена със затворническо гише.