Графиня Дьо Калиостро

Засегнат толкова дълбоко в своя егоизъм, за пръв път Раул осъзна безкрайната мъка, която беше причинил на Кларис д’Етижу. Той отгатна нейните сълзи. Представи си покъртителното нещастие на този разочарован живот. Разтърсван от угризения на съвестта, той й написа пълни с нежност слова, в които й напомняте прекрасните часове на тяхната кратка любов.

Направи нещо повече. Тъй като знаеше, че младото момиче получава директно писмата си, осмели се да й изпрати едно.

„Простете ми, скъпа Кларис. Постъпих с вас като последен негодяй. Надявам се на бъдещето. Мислете за мен със снизходителност, достойна за благородното ви сърце. Още един път прося извинение, скъпа Кларис.

Раул“

„Ах — казваше си той, — ако бях близо до нея, колко бързо щях да забравя тези грозни неща! Основното е не да имаш чисти очи и нежни устни, а една честна и искрена душа като тази на Кларис!“

Само че хубавите очи и усмивка на Жозин го привличаха; когато имаше милувките на младата жена, той не мислеше за душата й, която не беше нито искрена, нито честна.

Между другото през свободното си време той търсеше стария фар, за който беше говорила вдовицата Руселен. Тъй като знаеше, че тя живееше в Лийбон, ни най-малко се съмняваше, че фарът е разположен някъде в близките околности. Това бе причината за взетото от него направление още първата вечер.

Той не се мамеше. Успя да узнае, че в съседство със замъка Танкарвил сред гората има изоставен фар. Собственикът на този фар поверил ключовете му на вдовицата Руселен, която всяка седмица, по-точно в четвъртък, отивала там, за да го почиства и поддържа. Една обикновена нощна експедиция го снабди с тези ключове.

Сега два дни го деляха от датата, на която напълно сигурно лицето, притежаващо сандъчето, трябваше да се срещне с вдовицата. Тъй като тя нямаше възможност да отмени срещата, всичко се подреждаше според желанието на Раул. Той щеше да се възползва от свиждането, което считаше за много важно.

Тази перспектива го успокои. Той отново се зае с проблема, с който се занимаваше от няколко седмици и чието решение считате за предстоящо.

Той не остави нищо на случая. Предишния ден посети мястото на срещата. Старият фар имаше само една стая, цялата мебелировка на която се състоеше от два стола.

В четвъртък, един час по-рано, Раул пресече с бодър ход гората Танкарвил. Сполуката му изглеждаше сигурна и той вече предвкусвате радостта от победата.

Една част от тези гори, отделени от парка на замъка, се простираха до Сена и изобилстваха със скали. Пътят се разделяше на едно кръстовище и единият водеше през проходи и стръмни наклони към стръмен нос, където се издигаше изоставеният фар. Понякога, обикновено в неделя, той бе посещаван от туристи. Те идваха заради хубавата гледка, която се откривате от фара. Наистина тя беше грандиозна и обхващаше хоризонта от ръкава на реката при Танкарвил чак до устието на реката. Откъм реката фарът се различаваше трудно. Гъста зеленина през това годишно време препречвате погледите на туристите.

Както казахме, долу имаше само едно помещение с два прозореца. Входната врата беше откъм гората и до нея се стигаше, като се пресече едно оградено място, обрасло с коприва и буренак.

Колкото повече наближаваше стария фар, толкова Раул забавяше стъпките си. Той имаше неясно предчувствие, впрочем напълно оправдано, че главните противници се бяха подготвили, и то не за среща със съперник като него, а за генералното сражение в една война за окончателното завоюване на тайната и за крайната победа.

Единият от тези противници беше Калиостро, която като него знаете изтръгнатите признания на вдовицата Руселен и която, неспособна да се примирява със загуби, разполагаща с неограничени средства за разследване, би трябвало лесно да намери този фар, за да разиграе последното действие на драмата.

„И не само — каза полугласно той, подигравайки се със себе си — се питам дали няма да присъствам на срещата, но се надявам, че тя ще бъде там и че ще я видя отново. А после ние, двамата победители, ще палнем в обятията си.“

През високата каменна ограда с набучени късчета от счупени бутилки Раул едвам се промъкна в двора. Добре, че беше светло. По тревата не се различаваха следи. Но Раул бързо си даде сметка, че оградата би могла ла се прехвърли на друго място и някой да се вмъкпе в помещението през един от гледащите към брега прозорци.

Сърцето му биеше силно. Той стисна юмруци и се приготви за съпротива, ако попадне на някаква клопка.

„Колко съм глупав — помисли той. — Откъде накъде клопка?“

Той отключи проядената от червеи врата и влезе.