Графиня Дьо Калиостро

Изненадата беше голяма. Някой се беше скрил зад вратата, предварително готов за скок. Раул нямаше време да се обърне срещу нападателя. Преди да успее да се опомни, около врата му бе метнато въже, което го затегли назад. Яко коляно се заби брутално в кръста му. Почти задушен и превит на две, Раул загуби равновесие и тежко падна на земята.

— Добре изиграно, Леонар! — промърмори той. — Хубав реванш, приятелю!

Той се лъжеше. Това не беше Леонар. В мъжа, който му се мярна в профил, той разпозна Боманян. Докато последният му завързваше грубо ръцете, поправи грешката си и призна своята изненада със следните думи:

— Я виж, я виж, разпопения!

Въжето, което го стягате, беше прокарано през една халка на стената, точно над единия прозорец. Боманян, който действаше с бързи и нервни движения, като че ли шокиран от случилото се, отвори прозореца и леко открехна прогнилите капаци. След това, като използваше халката за скрипец, той изтегли въжето и принуди Раул да се изправи. Раул успя да хвърли поглед навън към вертикалните скали, върху които беше кацнал фарът.

Стръмни сипеи се спускаха към обсипаните със зеленина дървета. Реката не се виждате.

Боманян се обърна и прилепи гърба на пленника към жалузите. Въжето, което стягате китките на Раул, бе прекарано и около глезените му. Той се оказа в доста неудобно положение. Нещата стояха така — ако се опита да тръгне напред, въжето, което бе около шията му, щеше да се затегне и да го удуши, а ако се опиташе да се дръпне назад, щеше да падне през отворения прозорец и да се обеси.

— Великолепно положение, за да проведем сериозен разговор — изръмжа Раул.

Впрочем той реши. Ако намерението на Боманян беше да му даде право на избор между смърт и признаване на всичко, до което той, Раул, е успял да се добере в разплитането на голямата тайна, без ни най-малко колебание, щеше да говори. Животът беше много хубав и на него му се живееше на всяка цена.

— На вашите заповеди — каза той. — Питайте.

— Млъкни! — извика му ядосано Боманян и продължи работата си. Тя се състоеше в това да му напъха един мръсен парцал в устата и да го пристегне с копринена кърпа, която завърза на тила му. Раул не можеше да издаде нито звук.

Боманян изглежда не беше убеден в това.

— Един-единствен вик — му каза той, — един-единствен жест и само с един юмрук ще те изпратя в бездната.

След тези думи изгледа продължително Раул с вид на човек, който се пита дали не трябва тутакси да изпълни решението си, но внезапно се отдалечи с тежки стъпки, пресече помещението, тропайки по настлания с керамични плочки под, и зае предишното си място зад вратата. Позицията му беше такава, че можеше да гледа навън през процепа на жалузите.

„Работите вървят зле — помисли Раул, силно обезпокоен. — Даже, ако искам да бъде честен спрямо себе си, вървят много зле, защото нищо не разбрах от това, което се случи. Защо Боманян е тук? Дали той не е тайнственият благодетел на вдовицата Руселен? Този, който тя не искаше да издаде на Леонар?“

Тази хипотеза обаче не го задоволи.

„Не, не е така. Поддадох се и бях измамен, но от непредпазливост и наивност. Съвсем нормално е, че тип като Боманян може да знае за аферата Руселен, да знае за срещата и за нейния час. Научавайки, че вдовицата е била отвлечена, е наредил да следят околностите на Лийбон и Танкарвил… И тогава забелязват присъствието ми… моите движения и тогава… примката… тогава…“

Раул бе убеден в правилността на изводите си. Победител на Боманян в Париж, той току-що загуби втория манш. На свой ред победител, сега Боманян клечеше зад вратата, като увиснал на паяжината си паяк, който дебне следващата си жертва.

Един пункт оставаше неизяснен за Раул. Защо беше необходима излишната свирепост от страна на Боманян? Наистина, той не предвиждаше при раздялата им в Париж, че следващата среща ще протече по този начин.

По едно време Боманян стана и реши да излезе. На прага той му каза:

— Госпожа Руселен е болна и ме изпрати на свое място. Тя би трябвало да познава гравирания надпис на капака на сандъчето.

„Освен ако — отново помисли Раул, — освен ако Боманян чака някаква друга личност… дошъл съм непредвиден… Но той не се ли подготвя за нова атака?…“

Достатъчно беше Раул да си постави този въпрос, за да стигне до изходна точка, от която да продължи разсъжденията си. Да предположим, че с хвърлената примка Боманян беше постигнал целта си само наполовина. Да, без съмнение, примката е двойна и кого тогава той би искал да издебне? Ако беше свършил задачата си, не би бил така нетърпелив, не би бил толкова трескаво озлобен.