Графиня Дьо Калиостро

Раул виеше под парцала в устат а си.

Вратата се отвори и драмата започна.

След вдигането на завесата действието се разви по начина, който Боманян беше замислил и Раул си беше представял. Показа се силуетът на жена — този на Жозефин Балзамо — и се спря при виковете на Боманян. От нейната уста се изтръгна слаб стон, заглушен от яростния вой на убиеца, който я нападна.

Раул от яд тропате с крака: никога не беше обичал толкова Жозин, колкото в тази минута, в която й се представяте напълно безпомощен. Нейните лъжи, нейните престъпления? Много важно! Тя беше най-хубавото създание, което съществуваше на света, и цялата тази красота, тази очарователна усмивка, това възхитително за обожаване тяло, създадено за ласки, трябваше да бъде унищожено! Никаква възможна помощ. Никаква сила срещу непреодолимия бяс на този грубиян.

Това, което спаси Жозефин Балзамо, беше трагичната любов на Боманян, която можете да потуши само неговата смърт. В последната секунда той се спря и не завърши зловещото си дело. На края на силите си, сразен от безнадеждността на тази любов, която стигаше до лудост, той се строполи на земята и започна да скубе косите си.

Най-после Раул си отдъхна. Каквато и да беше външността на Жозефин Балзамо и макар че не помръдваше от мястото си, той бе сигурен, че тя е жива. Тя бавно се възстановяваше от преживения кошмар. Щом дойде на себе си, въздъхна дълбоко и вдигна самоуверено глава. Беше разбрала със сигурност, че Боманян не е в състояние да я убие.

Тя беше наметната с пелерина, която стигате до коленете й, и с глава, покрита с малка шапка, от която се спускаше гъст воал, бродиран на цветя. Тя остави пелерината си да падне на земята и откри разкъсаната си рокля и корсаж.

Колкото до измачканата шапка и разкъсания воал, тя само с едно нервно движение ги хвърли на пода и освободената коса грейна от двете страни на челото й. Тежките къдрици паднаха на правилни вълни, оцветявани в златисти отблясъци от процеждащата се през жалузите светлипа. Нейните страни сега изглеждаха по-розови, нейните очи — по-блестящи.

Последва продължително мълчание. Двамата мъже я гледаха обезумяло, не като неприятелка или метреса и жертва, просто като лъчезарна жена, хипнотизирала ги със своето обаяние и вълшебство. Раул, развълнуван до мозъка на костите си, Боманян, неподвижен и паднал па колене. И двамата я съзерцаваха с еднакво обожание.

Тя понесе към устата си малката метална свирка, която Раул познавате добре. Леонар сигурно дежуреше недалеч и скоро щеше да притича на нейното повикване. Но промени решението си. Защо трябваше да го кара да идва, когато беше господарка на положението?

Тя се отправи към Раул, развърза копринената кърпа, отпуши устата му и каза:

— Ти не се върна, Раул, както мислех, че ще направиш. Ще се върнеш ли отново?

Ако беше свободен, би я притиснал силно в обятията си. Но защо не разрязвате въжетата? Защо се въздържате да го стори? Затова каза:

— Не… всичко е свършено.

Тя леко се повдигна на пръсти и прилепи устни към неговите, прошепвайки:

— Свършено между нас двамата? Ти си луд, мили мой! Боманян, вън от себе си от неочакваната целувка, скочи и се приближи. Когато се опита да я стисне за ръката, тя се обърна и ясно му даде да разбере, че между тях няма място за подобни чувства като тези, които го разтърсват сега, и че изпитва само отвращение и свирепа ненавист към него.

Тя изведнъж избухна с такава пламенност, на каквато Раул не я смяташе способна:

— Не ме пипай, негоднико! Не мисли, че се страхувам от теб. Ти днес си сам и видях добре преди малко, че няма да се осмелиш да ме убиеш. Ти си страхливец. Твоите ръце трепереха. Но моите не ще трепнат, когато удари часът.

Боманян инстинктивно заотстъпва, а Жозефин Балзамо продължи, изпаднала в нервна криза:

— Но твоят час не е дошъл още. Не си страдал достатъчно…Ти даже не страдаше, защото ме мислеше за мъртва. Твоето наказание сега ще бъде да знаеш, че аз живея и обичам. Да, чуваш ли, обичам Раул. Най-напред си играех на влюбена, за да ти отмъстя, и той ти го каза в Париж. После го обикнах малко, той го знаеше или едва го подозираше. Но днес… Да, днес го обичам искрено, обичам го, защото той е този, когото вече не мога да забравя. От няколко дни, откакто ме напусна, почувствах, че той е целият ми живот. Дотогава не съм го съзнавала. Човек трябва да загуби нещо, за да го оцени. Мерило за стойността на загубеното е скръбта, която изпитваме за него. Така е и с любовта. Не я познавах, но сега знам, че тя е в мен, че тя е бурята, която ме влудява от ревност, вълнува и ме кара да живея.