Боманян седна, опря се с две ръце на една от облегалките и високата му фигура се прегърби. Изглеждате, че той не иска да вижда повече нищо.
Минутите се изнизваха.
Между тези мъже, събрани тук, за да изпълзят общото решение на група съзаклятници, настана абсолютна тишина. На всички вниманието беше изострено, те се мъчеха да доловят и най-малкия шум, който би могъл да дойде извън залата. Пленяването на тази жена неотстъпно преследваше техните умове. Всяко отклонение от предначертания план щеше да означава провал.
Барон д’Етижу вдигна пръст. Той започна да се ослушва. Все по-ясно започна да се долавя глух ритъм от копитата на препускащи коне.
— Това е моята карета — уверено каза той.
Баронът се отправи към вратата. Както обикновено, в овощната градина нямаше никой — персоналът имаше право да действа само в разположения пред главната фасада двор.
Шумът приближаваше. Каретата напусна главния път, за по-пряко пресече нивите и бързо премина между двете колони на главния портал на замъка. Кочияшът вдигна нагоре стиснат юмрук и баронът радостно извика:
— Победа! Тя е хваната!
Каретата спря. Д’Ормон, който беше на капрата, бързо скочи на земята. Рекс д’Естиер отвори вратата и пусна стъпенката. Подпомогнати от барона, те уловиха и вмъкнаха в залата на съвещанието една жена, на която ръцете и нозете бяха здраво завързани. Тримата я замъкнаха до средата на залата и грубо я хвърлиха върху църковната скамейка.
— Нямаше никакви трудности — каза д’Ормон. — Щом слезе от влака, тя веднага нахълта в каретата. При „Четирите крака“ бе уловена, без да успее гьк да каже.
— Повдигнете ешарпа — нареди баронът. — Да разхлабим въжетата на нозете й толкова, колкото да може свободно да се движи.
И той собственоръчно разхлаби възлите.
д’Ормон повдигна воала и откри главата на пленницата.
Залп от възклицания, придружен от всеобщо смайване, избухна между присъстващите. Раул, от височината на своя пост, от който наблюдаваше всичко и всички, видя лицето на една жена — жена, която беше в пялото си великолепие на тържествуваща младост и неотразима красота.
Вик на изумление се изтръгна още един път от гърлата на съзаклятниците. Принц д’Аркол, пръв по ранг, пристъпи напред с променено лице и разширени очи. Той заекна:
— Това е тя… това е тя… аз я разпознах… Какво има за учудване? Обяснете!
И после принцът произнесе следната многозначителна фраза:
— Тя има същия вид, какъвто имаше на двадесет години! Жената беше седнала и държеше горната част на тялото си изправена, със свити между коленете длани. Нейната шапка беше паднала по време на нападението и прическата й, наполовина развалена, се спускаше над раменете в плътна маса, задържана от един златен гребен. Косите зад слепоочията й бяха накъдрени. Две жълто-червеникави панделки се виждаха зад малките, като изваяни от слонова кост, нежни уши.
Лицето на жената бе възхитително красиво, оформено от много чисти линии и оживено от неописуемо изражение, което въпреки царящата враждебност, въпреки страха, изглеждаше усмихнато. С брадичка по-скоро тънка, с леко издадени напред скули, с много прикрити очи и с тежки клепачи, тя напомняше жените от картините на Леонардо да Винчи или по-скоро на Бернардино Луини, творбите на когото крият неуловима грация. Тя се състои в една усмивка, която не се вижда, но се отгатва — удивлява и едновременно тревожи. Нейното облекло бе семпло: под пътническата дреха, която тя остави да падне, една сива вълнена рокля подчертаваше тънката талия, високите едри гърди и заоблените рамене.
„По дяволите! — помисли Раул, който не я изпускаше от погледа си. — То изглеждало доста безвредно това «адско създание». Адско? Не! Великолепно създание! И срещу тази красива жена са застанали, готови за битка, девет или десет души?“
Тя внимателно наблюдаваше обкръжаващите я — д’Етижу и неговите приятели, — стараейки се да различи в полумрака всички лица.
Накрая пленницата каза:
— Какво искате от мен? Не познавам никого от тук присъстващите. Защо ме доведохте?
— Вие сте наша неприятелка — заяви Годфроа д’Етижу. Тя бавно поклати глава.
— Ваша неприятелка? Трябва да има някаква грешка. Някакво злощастно недоразумение. Сигурни ли сте, че не се мамите? Аз съм мадам Пелегрини.
— Вие не сте мадам Пелегрини.
— Аз ви потвърждавам…
— Не! — повтори почти викайки барон Годфроа.
И той прибави следните думи, също така объркващи, като думите, произнесени преди от принц д’Аркол:
— Пелегрин л, това беше едно от имената, под които се прикриваше в XVIII век мъжът, на когото претендирате да сте дъщеря.
В момента тя нищо не отговори, защото не схвана дори абсурдността на фразата. После запита:
— Как следователно се наричам според вас?
— Жозефин Балзамо, графиня Дьо Калиостро.
ГЛАВА II
ЖОЗЕФИН БАЛЗАМО, РОДЕНА В 1788…
Калиостро! Изключителната особа, която толкова живо разпали любопитството на Европа и толкова дълбоко възбуди двора на Франция при царуването на Людовик XVI! Огърлицата на кралицата… кардинал Дьо Роан… Мария-Антоанета… колко вълнуващи епизоди от един мистериозен живот!