Графиня Дьо Калиостро

Един мъж, неразгадаем чудак, гениален интригант, който разполагаше с реалната мощ на неоспоримо превъзходство. Той беше винаги в полумрак. Най-ярката светлина не можеше да освети неговата личност.

Измамник? Кой знае! Имаме ли право да отричаме възвисения разум, когато той хвърля сянката си върху света на живите и мъртвите погледи и остава винаги неразгадаем за простосмъртните? Трябва ли да се смята за шарлатанин и луд този, който с възкресяването на спомените си за свои предишни съществувания извлича лична полза от лекомислени благородници? Който използва личните си качества и възможности, които сега наричаме свръхестествени, за да стане жетон за бърза и сигурна печалба? Не сме ли самите ние, хората, готови въпреки ефимерните усилия за противопоставяне да попадаме лесно в подобни паяжини?

Ако Раул д’Андрези, свит в дъното на своята наблюдателница, не беше скептик по рождение, и ако не се надсмиваше понякога сам на себе си, обратът, който вземаха събитията, би го учудил; изглеждаше, че присъстващите на случая приемат поначало, като неоспорима действителност, изпълнението му по този екстравагантен начин. Имаха ли те, следователно, неоспорими доказателства за вината на ответницата в тази тъмна афера? Можеха ли да познаят в жената, която мълчаливо ги слушаше, дъщерята на Калиостро — този, на когото някога се приписваше свръхпроницателност и го боготворяха като славен вълшебник и необикновен лекар?

Годфроа д’Етижу, който единствен между всички бе останал прав, се наведе към младата жена и й каза:

— Името на Калиостро е като вашето, нали?

Тя помисли малко. Изглеждаше, че в старанието си да се защити, търсеше най-подходящите маневри и искаше преди да се ангажира с каквото и да било, да се опита да се запознаех оръжията, с които нейният неприятел разполага. После спокойно отговори:

— Нищо не ме задължава да ви отговоря поради единствената причина, че нямате право да ме разпитвате. Аз, въпреки горното, не отричам, че в моя акт за раждане пишеше името Жозефин Пелегрини. След това имах фантазията да започна да се наричам Жозефин Балзамо графиня Дьо Калиостро — двете имена, това на Калиостро и това на Пелегрини, допълват личността, която винаги ме е интересувала — Жозеф Балзамо.

— За кого или в полза на кого — уточни баронът — според вас и в противовес на известни на нас декларации криехте прякото си произхождение?

Тя повдигна рамене и замълча. Беше ли предпазливост? Надменност? Протест срещу очевидната абсурдност?

— Аз не преценявам това мълчание нито като признание, нито като отричане — отново започна Годфроа д’Етижу, обръщайки се към своите приятели. — Думите на тази жена нямат никакво значение и ще бъде загубено време, ако почнем да ги опровергаваме. Ние сме се събрали, за да вземем съдбоносни решения по една афера, която всички знаем, но на която мнозинството от нас не познава известни детайли. Следователно, крайно необходимо е да си припомним фактите. Те са описани в резюме и аз ще ви ги прочета. Моля ви да ме слушате внимателно.

Той извади няколко ръкописни листа и започна да ги чете. Раул беше сигурен, че те са редактирани от Боманян.

"В края на месец март 1870 година, четири месеца преди началото на войната между Франция и Прусия, сред пълната с чужденци столица на французите никой не привличаше така често вниманието като графиня Дьо Калиостро. Нейното име интригуваше. Романът

3

на Александър Дюма-баща въведе на мода Жозеф Балзамо, наричащ себе си граф Дьо Калиостро. Използваща същите начини на действие и даже по-дръзки, тя се хвалеше, че е дъщеря на Калиостро и говореше за събитията от времето на Наполеон I. Беше много хубава, богата и представена в двора на Наполеон III. Тогава много се говореше за сеансите, на които императрица Йожени събираше около красивата графиня най-интимния кръг от придворните си. Един брой от тайно печатания сатиричен вестник „Шаривари“, незабавно конфискуван от властите, ни разказва за подобен сеанс, на който е присъствал един от неговите нещастни сътрудници. Помествам по-долу неговия разказ:

"Нещо за новата Джоконда. Израз, който не се сменя, но не може да се отдели, който е и ласкаво наивен, и жесток, и порочен. Фантазия на гениален художник? Погледът е блестящ — таи едновременно надежда и горчивина, допълва неизменната усмивка и не можем да не се съгласим с осемдесетте години, които тя самата си дава. Ето в този момент тя изважда от джоба си малко златно огледало, изсипва върху него две капки от незабележим флакон, избърсва го и се съзерцава. И отново пред нас на огледалото се появява очарователна младост.

Когато я запитахме, ни отговори: