Графиня Дьо Калиостро

— Годфроа хвана това писмо и ми го даде, като ме питаше за съвет. Тъй като пликът носете печат от Лийбон, лесно намерих отново следите на двама ви.

Калиостро мълчеше. На лицето й бе изписано страдание, толкова дълбоко, че човек не можеше да не се трогне и да не се смили над сълзите, които бавно се стичаха по страните й — нейната болка беше взела връх над желанието й за отмъщение. Сега тя обмисляше различни начини за действие. Тя кроеше примки.

Клатейки глава, тя каза на Раул:

— Бях те предупредила, Раул.

— Един предупреден от теб човек струва колкото двама, които въобще не са имали честта да те срещнат. Тази чест оценявам високо, особено в леглото — вулгарно й се подигра той.

— Не се шегувай — нетърпеливо извика тя, необърнала достатъчно внимание на думите му. — Знаеш, аз ти казах, че е по-добре да не я изпречват на пътя ми.

— И ти също знаеш какво ти казах аз — възрази Раул със същия тон, — че ако посмееш да я докоснеш с пръст…

Тя избухна.

— Ах! Как можеш да се подиграват със страданието ми ида вземат страната на друга жена против мен?… Против мен! Ах, Раул, толкова по-зле за нея!

Боманян ги наблюдаваше щастлив от тяхното спречкване и от ненавистта, която кипете в душите им. Но Жозефин Балзамо се овладя, отсъждайки, без съмнение, че е губене на време да се говори сега за отмъщение, за което рано или късно ще настъпи удобен час. В момента други грижи я безпокояха и тя скри интимната си мисъл. Тя промърмори, наострила уши:

— Подсвирнаха, нали, Боманян? Това е един от хората ми, които надзирават пътеката дотук. Той иска да ме предупреди…Лицето, което очакваме, трябва да е наблизо… Защото, досещам се, че ти чакаш нея, нали?

Наистина, досега присъствието и намеренията на Боманян не бяха много ясни. Как можеше да знае деня и часа на срещата? Какви специални сведения притежаваше относно аферата Руселен?

Тя погледна Раул. Той бе вързан добре и не представляваше никаква опасност в предстоящата схватка. Но Боманян я плашеше и тя го задърпа към вратата, като че ли искате да го заведе срещу очакваното лице. В момента, в който искаше да излезе, се чуха стъпки. Влезе Леонар.

Той бързо изгледа двамата мъже, после дръпна настрана Калиостро и й каза нещо на ухото.

Тя се развълнува и измънка:

— Какво казваш?… Какво казваш?…

Обърна главата си, за да не може да се прочете на лицето й чувството, което я обзе, но Раул остана с впечатление, че тя изпитва голяма радост.

— Да не мърдаме — каза тя. — Идва…Леонар, вземи револвера си. Когато прекрачи прага, прицели се.

Тя възпря Боманян, който се опитваше да отвори вратата.

— Луд ли сте? Какво ви стана? Стойте тук. Когато Боманян настоя, тя се разгневи.

— Защо искате да излезете? По какви причини? Значи познавате тази личност и искате да й попречите да влезе тук… или искате да я отведете?… Какво?…Отговорете!…

Боманян не пусна дръжката, докато Жозин се опитваше да го задържи. Виждайки, че няма да успее, тя се обърна към Леонар и със свободната си ръка му показа лявото рамо на Боманян с жест, който заповядвате едновременно да удря, но и да удря без грубост. Леонар за секунда измъкна от джоба си един стилет и леко го заби в рамото на противника си. Той болезнено извика:

— Ах, негодяй!… — и пална на пода. Тя каза спокойно на Леонар:

— Помогни ми и да побързаме.

Двамата отрязаха от дългото въже, което стягаше Раул, и омотаха ръцете и нозете на Боманян. После, след като го подпряха до стената, тя прегледа раната му, превърза я с кърпичка и каза:

— Няма нищо… след два-три часа ще хване коричка… Да се върнем по местата си.

Те отново започнаха да дебнат.

Всичко това тя извърти, без да бърза, със спокойно лице и отмерени движения, които като че ли беше предварително подготвила. Няколко едносрични думи само, за да даде нарежданията си. Но нейният глас, доста приглушен, беше с такъв триумфиращ акцент, че Раул започна да се безпокои. Искаше му се да вика, за да предупреди онзи, когото те дебнеха.

Какъв смисъл? Нищо не можеше да се противопостави на опасните решения на Калиостро. Той повече не знаеше какво да прави. Мозъкът му се изтощи от абсурдни идеи. И после… и после… беше твърде късно. Стенание се изтръгна от устата му: Кларис д’Етижу влизаше.

ГЛАВА XII

ДЕМОН И ГЕНИЙ

Досега Раул беше изпитвал само страх, по-скоро морален отколкото от друго естество. Той твърдо вярваше в своята сръчност и щастливата си звезда, а за Калиостро беше уверен, че е способна сама да се защити от Боманян.

Но Кларис! В присъствието на Жозефин Балзамо Кларис беше като агне на заколение — невинна жертва, предадена на измамата и жестокостта на неприятеля. Сега страхът на Раул се усложнявате от чисто физическо усещане — от ужаса, който реално надвисваше над нейната глава, нещо, от което, както се казва, му настръхваше косата. Към този ужас се прибавяше и неумолимото лице на Леонар. Той си спомни за вдовицата Руселен и за нейните осакатени пръсти.