Графиня Дьо Калиостро

— Вашият баща и неговият братовчед Бенето следяха отблизо вдовицата Руселен и я накараха да се пренесе в Лийбон, откъдето беше по-лесно да се наблюдава. Впрочем години наред е имало някой, който повече или по-малко съвестно е изпълнявал задачата: този някой бяхте вие, госпожице. Вдовицата Руселен се привърза към вас по такъв начин, че нямаше от какво да се бои и не проявяваше и най-малка враждебност. Тя ви обикна. За нищо на света нямаше да издаде бащата на момичето, което от време на време идваше да играе при нея. Понякога тези визити биваха заменяни със срещи, определяни край стария фар или другаде.

По време на едно от тези посещения вие случайно забелязвате в хамбара в Лийбон сандъчето, което ние с Раул търсехме, то ви харесва и го вземате със себе си. Отнасяте го в имението д’Етижу. Когато с Раул узнахме от вдовицата Руселен, че сандъчето е взето от една личност, която тя не иска да издаде, защото я обсипвала с добрини, заключихме, че е достатъчно да дойдем тук на стария фар вместо нея, за да узнаем част от истината. И като ви видяхме, че идвате, се уверихме, че двамата убийци не са други освен барон д’Етижу и Бенето, тоест двамата мъже, които ме хвърлиха в морето.

Кларис плачеше, раменете й се разтърсваха от ридания. Раул не се съмняваше, че престъпленията на нейния баща не й бяха известни, но също и не се съмняваше, че обвиненията на нейната неприятелка не й показваха нещата в тяхната истинска светлина, за които тя не си беше дала точна сметка досега, за да я накарат да счита баща си за убиец. Каква мъка за нея! И как точно я беше поразила Жозефин Балзамо! С каква изтънченост, хиляди пъти по-жестока от наложените физически мъки на вдовицата Руселен от Леонар. Жозефин Балзамо добре си отмъсти на невинната Кларис!

— Да — казваше тя с нисък глас, — един убиец… Неговото богатство, замъкът му, конете му — всичко това произхожда от престъплението. Нали, Боманян? Ти можеш да я увериш. Ти, който благодарение на тази тайна го държиш здраво в ръцете си? Ти си послужи с престъплението, за да го принудиш да ти помага и да убива всеки, който ти пречи, Боманян… и аз добре го знам! Ах, какви бандити сте!

Очите й търсеха тези на Раул. Той имаше впечатление, че тя, обвинявайки Боманян, се опитва да извини собствените си престъпления. Но твърдо й каза:

— После? Свърши ли? Ще се нахвърляш ли още върху това дете? Какво повече искаш?

— Да говори — заяви Жозин.

— Ако говори, ще я пуснеш ли на свобода?

— Да.

— Тогава разпитай я. Какво искаш да узнаеш? Къде е сандъчето ли? Това, което е написано от вътрешната страна на капака? Това ли?

Но дали Кларис искаше да отговаря или не, дали знаеше истината или не, тя изглеждате неспособна да произнесе нито една дума или да разбира поставените въпроси.

Раул настоя:

— Кларис, превъзмогнете болката си. Това е последното изпитание и скоро всичко ще бъде свършено. Моля ви, отговаряйте…В това няма нищо, което би наранило съвестта ви. Не сте се клели да пазите тайна. Никого не предавате… В този случай…

Настоятелният глас на Раул малко възвърна силите на младото момиче. Той го почувства и попита:

— Какво стана със сандъчето? Занесохте ли го в замъка д’Етижу?

— Да — прошепна изтощено тя.

— Защо?

— То ми харесваше… един каприз…

— Баща ви видя ли го?

— Да.

— Същия ден?

— Не, той го видя няколко дни по-късно.

— И той ви го взе?

— Да.

— Под какъв предлог?

— Никакъв. Просто го взе.

— Имахте ли време да разгледате добре сандъчето?

— Да.

— Видяхте ли надпис от вътрешната страна на капака?

— Да.

— Странен, нали? Буквите бяха издълбани грубо?

— Да.

— Можахте ли да го разчетете?

— Да.

— Лесно?

— Не, но все пак успях.

— Спомняте ли си надписа?

— Може би… не зная…това бяха латински думи…

— Латински думи? Спомнете си ги!

— Имам ли право?… Ако това е секрет, който е толкова важен, трябва ли да го разкрия?…

Младото момиче се колебаеше.

— Можете, Кларис, уверявам ви… Можете, защото този секрет не принадлежи никому. Никой на света няма някакъв документ с право за собственост върху него, нито вашият баща, нито неговите приятели, нито аз. Тайната е на онзи, който я разкрие, на първия случаен минувач, който знае как да изтегли печалбата от лотарията.

Тя отстъпи. Това, което твърдеше Раул, би трябвало да бъде вярно.

— Да…да…без съмнение, имате право… Да, нали? Аз му придавах толкова малка важност, на надписа, че трябва да събера спомените си…и по някакъв начин да си припомня прочетеното…Ставаше дума за един камък…и една кралица…

— Трябва да си спомните, Кларис, трябва — помоли я Раул, обезпокоен от мрачния вид на Калиостро.

Бавно, със сериозен вид, Кларис обмисляше. Най-после младото момиче успя да каже:

— Ето спомням си… Ето точно изречението, което разкрих…пет думи на латински…в този порядък…

„Ad lapidem currebat olim regina…“

Едва беше успяла да произнесе последната сричка, когато Жозефин Балзамо, чийто вид изглеждаше още по-нападателен и се беше приближила до младото момиче, й извика: