Графиня Дьо Калиостро

— Никой от заговорниците не знаеше, че на съвещанието в замъка присъства един човек, който дебнеше двамата убийци — няма друго название за тях, нали? — който се залови за лодката, когато те се отдалечиха от брега и спаси жертвата, когато двамата братовчеди я изоставиха. Откъде идваше този човек? Всичко ме кара да вярвам, че той е прекарал предишната нощ и сутринта във вашата стая, посрещнат не като годеник, понеже баща ви му беше отказал ватата ръка, но като любовник.

Обвиненията и обидите шибаха Кларис като удари с камшик. Още от първата минута тя беше елиминирана от борбата. Отбраната й рухна след няколко изречения на Калиостро.

Пребледняла и безсилна, тя се изви на стола си, стенейки:

— Ох, госпожо, какво говорите?

— Това, което сама сте казала на баща си — веднага отговори Калиостро, — последиците от ватата грешка са ви принудили да го сторите завчера вечерта. Необходимо ли е да кажа какво се случи с вашия любовник? Още на следния ден след нощта, когато преспа при вас, Раул д’Андрези ви изостави, за да последва жената, която спаси от най-ужасна смърт, посвети й се телом и духом, беше обичан от нея, живееше нейния живот и й се кълнеше, че никога няма да ви види отново. Клетвата беше дадена по най-категоричен начин: „Аз не я обичах — каза ми той. — Това беше само флирт. Той свърши.“ Впоследствие чрез елин човек, който се изпречи между любимата му и него, тази жена открива, че Раул кореспондира с вас, че е написал ето това писмо, в което ви моли за прошка и обещава светло бъдеще. Разбирате ли сега защо имам право да ви считам за враг…и то смъртен враг? — глухо прибави Калиостро.

Кларис мълчеше. Обземаше я все по-голям страх и тя разглеждаше с ужас любезното лице на тази, която й беше отнела Раул и с усмивка се обявяваше за нейна неприятелка.

Тръпнещ от състрадание, Раул каза твърдо:

— Ако съм полагал тържествена клетва, която съм решил да спазя въпреки всичко, тя е, че няма да позволя нито един косъм да падне от главата ви. Не се страхувайте. След десет минути ще излезете здрава и читава. Десет минути, Кларис, не повече.

Жозефин Балзамо не се опита да го апострофира. Тя продължи сериозно:

— Да вникнем в същността на въпроса, госпожице. Да минем на фактите. Тук също ще бъда пределно ясна. Вашият баща, госпожице, неговият приятел Боманян и другите съучастници преследват обща цел, която преследвам и аз и след която тръгна Раул. Заради тази цел сме в постоянна борба. Обаче и едните, и другите се свързаха с вдовицата Руселен, която притежаваше едно старо сандъче, от което имаха нужда, за да успеят. Казах притежаваше, защото вдовицата е дала сандъчето на друго лице. Ние я разпитахме по доста настоятелен начин, без да научим името на човека, сегашен притежател на сандъчето. Тя не искаше да каже неговото име, защото той някога й бил направил голямо добро. Всичко, което успяхме да научим, беше една стара история и вие ще разберете участието на някои лица в нея от наша гледна точка… и от ваша, ако следите внимателно изложението ми…

Раул започна да съзира пътя, следван от Калиостро, и целта, до която неизбежно щеше да достигне. Тя беше така обезпокоителна, че Раул яростно извика:

— Не, не, не това, нали? Не това! Има неща, които трябва да останат в тайна…

Тя се направи, че не го чува, и продължи:

— Ето. Преди двадесет и четири години по време на войната между Франция и Прусия двама мъже, които са бягали от нашествениците и са били придружени от мъж на име Руселен, убиват в околностите на Руан един слуга на кардинал Дьо Боншоз, за да откраднат коня му. С коня те са се спасили, но отнесли със себе си едно сандъче, взето от колата на жертвата, което съдържало бижута със скъпоценни камъни. В морален смисъл всички сме способни да убием при условие, че имаме достатъчно основание и сме сигурни, че няма да ни заловят.

По-късно бедният Руселен, който бил принуден да ги придружава насила и получил за награда няколко пръстена без стойност, се завръща при жена си в Руан и почти веднага умира — толкова убийството и неговото неволно съучастничество го измъчвали. После се създават връзки между вдовицата и убийците и ето какво се случва… Предполагам, госпожице, че разбирате точно за какво става дума, нали?

Кларис слушаше с толкова болезнено изражение, че Раул се провикна:

— Млъкни, Жозин, нито една дума повече! Това е гнусно и нелепо деяние. Защо го разправят?

Тя му заповяда да млъкне.

— Защо, наистина? — каза тя. — Защото цялата истина трябва да се разкрие. Ти ни изправи една срещу друга. Нека да има равенство между двете в страданието.

— Ах! Дивачка! — безнадеждно промърмори той. Като се обърна към Кларис, Жозефин Балзамо поясни: