Графиня Дьо Калиостро

— Лъжеш! Този израз го знаем от дълго време! Боманян може да удостовери. Нали, Боманян, ние го познаваме?… Тя лъже, Раул, тя лъже. За тези пет думи кардинал Дьо Боншоз прави намек в своето резюме, но не им придава никакво значение и за тях не заслужава да се говори!… „Към камъка някога тичате кралицата.“ Но къде се намира той, този камък, и за коя кралица става дума? Ето двадесет години го търсят. Не, не, има още нещо.

Тя отново беше обхваната от ужасен гняв, който не се проявяваше нито чрез повишаване на глас, нито чрез безредни ръкомахания, а с вътрешната възбуда, която се отгатвате по няколко белега и особено по ненормалната жестокост и необичайността на думите.

Наведена над младото момиче, говорейки му на ти — нещо, което даже и Раул не се осмеляваше, тя крещеше:

— Лъжеш!… Лъжеш!… Има още една дума, която допълва останалите пет…Коя е тя? Има формула…само една… Коя? Отговаряй!

Насилвана по такъв груб начин, Кларис мълчеше. Раул отново я помоли:

— Размислете, Кларис… Спомнете си…Освен тези пет думи не видяхте ли друга?…

— Не знам… не мисля… — проплака младото момиче.

— Спомнете си… Трябва да си спомните… Вашето спасение зависи от това…

Но тонът на Раул и тръпнещата нежност, прозираща от думите, ядосаха Жозефин Балзамо.

Тя сграбчи ръцете на младото момиче и заповяда:

— Говори, ако ли не…

Кларис заекна, но не отговори. Калиостро изсвири продължително.

Леонар почти веднага се появи на вратата. Тя заповяда през зъби. Гласът й бе глух.

— Отведи я, Леонар… и започни да я разпитваш. Раул подскочи между въжетата си.

— Пусни я! Негодница! — извика той. — Какво ще й направи? Значи ти си най-долната измежду жените? Леонар, ако пипнеш това дете, кълна се в Бога, че някой ден…

— Теб те е страх за нея! — изръмжа Жозефин Балзамо. — Мисълта, че може да страда, те кара да подскачаш! По дяволите! Вие двамата сте родени един за друг. Дъщерята на убиец и един крадец!

— Да, да, един крадец — скръцна тя със зъби и се доближи плътно до Кларис. — Твоят мил любовник е крадец и нищо друго! Той винаги е живял от кражба. Още от дете е крадял. За да ти поднесе цветя, за да ти подари малкия годежен пръстен, който носиш на пръста си, той е откраднал. Той е крадец чрез взлом, един мошеник. Виж, даже неговото собствено име, неговото хубаво благородно име д’Андрези, също е едно мошеничество. Раул д’Андрези? Хайде де! Арсен Люпен, това е неговото истинско име. Запомни го, Кларис, то ще стане прочуто.

Ах! Аз го видях как работи, твоят любовник! Цял професор! Чудо на сръчността! Каква хубава двойка сте и какво Дете ще имате, син на крадеца Арсен Люпен и внук на убиеца барон Годфроа.

Мисълта за детето й подейства като удар с камшик и увеличи в неимоверна степен нейния гняв. Луда ярост я разкъсваше.

— Леонар…

— А, дивачка! — подхвърли й Раул обезумял. — Какъв позор!… Напълно ли се демаскираш, Жозефин Балзамо? Няма нужда да се играе вече комедия, нали? Ти си престъпница!…

— Я върви на майната си!

Тя беше необуздаема и заинатена в желанието си да измъчва младото момиче. Блъсна Кларис, която Леонар дърпате към вратата.

— Пусни я! Чудовище! — виете Раул. — Само с пръст да я докоснеш, чуваш ли… само с пръст и ще пи убия и двамата! Ах! Чудовище! Оставете я!

Той беше опънал толкова силно въжетата си, че целият изобретен от Боманян механизъм, за да го задържа, се разпадна, изгнилите жалузи се откъснаха от пантите и паднаха в помещението зад него.

Раул се обезпокои за момент от евентуалната реакция на противниковия лагер. Но въжетата, които стягаха крайниците на жертвата, бяха солидни и я спъваха достатъчно, за да има безпокойство. Леонар извади револвера си и го допря до сляпото око на Кларис.

— Ако той направи още една крачка или само едно движение, стреляй! — заповяда Калиостро.

Раул не посмя да помръдне. Не се съмняваше, че Леонар ще изпълни заповедта и че най-малкият негов жест ще произнесе незабавната смъртна присъда на Кларис. Тогава?… Трябваше ли да се примири? Нямаше ли някаква възможност да я спаси?

Жозефин Балзамо не го изпускаше от поглед.

— Хайде — каза тя, — ти разбра положението и си послушен.

— Но ти — отвърна той — не си негова господарка, не… аз само мисля.

— За какво?

— Обещах й, че ще я освободя и че няма от какво да се опасява. Трябва да удържа обещанието си.

— Какво ли не обещават хората. Ще я освободя малко по-късно, може би — каза тя.

— Не, Жозин, ще я освободиш сега. Тя се обърна към съучастника си.

— Готов ли си, Леонар? Върви, нека всичко стане бързо.

— Спри — настоя Раул с такъв уверен тон, че тя се разколеба.

— Спри — повтори той — и я освободи… Чуваш ли, Жозин, искам да я освободиш… Не се касае за отлагане на едно действие, което по-късно ще се възобнови. Касае се да освободиш незабавно Кларис д’Етижу и да й отвориш вратата, за да си отиде.

Той трябваше да е напълно уверен в себе си и желанието му да е подплатено от такива извънредни причини, че да можеше да се изразява с тази впечатляваща тържественост.

Леонар, силно впечатлен, остана нерешително на мястото си; Кларис, която не бе успяла ла схване напълно целия ужас на сцената, изглеждаше, че идва на себе си.