Графиня Дьо Калиостро

Слабата светлина на няколко кибритени клечки му показа началото на ливадата и той набързо я пресече. Следваше дига, която му се стори, че е нова, и се простираше покрай реката. Той се намираше на нейния десен край и затова се върна наляво. Не искаше да изчерпва запаса си от кибритени клечки и се движеше пипнешком.

На хоризонта вече блестеше светла ивица.

Той почака, обзет от дълбоко вълнение, което го правеше кротък и го караше да се усмихва. Граничният камък беше близо до него, на няколко стъпки. В продължение на векове в този час на нощта монасите са идвали тайно до тази точка на огромната земя, за да й поверят своите богатства. Един след друг игумените и ковчежниците на съкровищата са минавали по подземието, което ги е водело в абатството. Другите, без съмнение, са пристигали с лодки по старата нормандска река, която минава и сега през Париж, през Руан и е къпела с водите си три или четири абатства.

И ето че той, Раул д’Андрези, беше стигнал пред голямата тайна! Той наследяваше хиляди и хиляди монаси, които бяха работили някога и посели в сърцето на Франция реколта, която нямаше да пожънат! Какво вълшебство! Да постигне на своята възраст подобна мечта! Да бъде равен на най-силните и да царува между господстващите! Да, той щеше да царува, защото щеше да има най-голямата сила, позната на човечеството — силата на парите!

Небето на изток вече светлееше. Непрогледната тъмнина отстъпваше на светлината. Звездите, една по една, угасваха на небето. Голямата мечка бавно изчезваше от небесната карта. Раул по-скоро се досети, но без да може да види, за мястото на Alcor, уморена звезда, която съответстваше в необятното всемирно пространство на малкия гранитен блок, върху който Раул д’Андрези щеше да постави ръката си в знак на притежание. Той не видя звездата. Водата кротко плискаше брега с тихите си вълни. Повърхността на реката, измъкнала се от тъмнината, миеше посребрените от луната камъни.

Той се качи на дигата. Започнала различава контурите и цветовете на различните предмети. Тържествен момент! Неговото сърце биеше неудържимо. И изведнъж на тридесетина стъпки от себе си той забеляза малко възвишение, което едва се различаваше на равната повърхност на ливадата. От тревата, която го покриваше, се подаваха няколко парчета от сива скала.

„Това е… — промърмори той, потресен до дъното на душата си, — това е… стигнах до целта…“

Неговите ръце заопипваха в дъното на джоба двата динамитни патрона, а очите му търсеха по-високия камък на могилката, за който кюрето на Жумиеж беше говорил. Дали беше този?… или онзи?… Няколко секунди му стигаха, за да постави динамита. Три минути по-късно щеше да събира диамантите и рубините в платнения сак, който беше отвързал от кормилото на велосипеда си. Ако оставеше тук-там по някоя троха от съкровището, толкова по-добре за неговите неприятели!

Той напредваше равномерно, крачка по крачка, но могилата пред него оставаше същата, нищо, което да представлява каменен стълб, не набраздяваше гладката й повърхност, както очакваше Раул. Никакъв граничен камък… Никакъв връх, който да позволява някога на тази, която са наричали Дама на красотата, да идва, за да седне на него и да дебне появяването на кралската лодка в кротко течащата река. Нищо, което да стърчи. Напротив… Какво се бе случило? Дали някое прииждане на реката, някаква буря или друго атмосферно влияние са променили до такава степен брега, че гранитният камък беше изчезнал? Или пък…

С два скока Раул преодоля десетте стъпки, които го разделяха от могилата.

Нечовешко проклятие се изплъзна от устата му. Централната част на могилата беше изтърбушена. Гранитният стълб, легендарният гранитен камък беше там, но разбит, раздробен, разпръснат — неговите останки бяха изхвърлени в един трап, в който се виждаха парчетата черен чакъл, примесени с буци пръст и остатъци от изгорена неотдавна трева. Нито един скъпоценен камък. Нито частица от злато и сребро. Неприятелят беше минал…

Застанал лице в лице с тази ужасяваща гледка, Раул не се забави повече от една минута. Закован на мястото си, без да каже нито дума, той разсеяно разгледа останките и всички доказателства за извършената преди няколко часа работа; забеляза следи от женски крак, но не прибърза да направи каквото и да е заключение. Отдалечи се на няколко метра, запали цигара и седна в подножието на дигата.

Той не искаше повече да мисли. Поражението и най-вече начинът, по който му го бяха нанесли, бяха толкова мъчителни, че не се реши да проучи как е станало. Във всеки случай трябваше да се опита да запази безразличие и хладнокръвие.