Графиня Дьо Калиостро

— Добър апетит! Ако остане нещо, не ме забравяй. Леонар стана със стиснати юмруци.

— Няма повече, стари приятелю — обеща Раул. — Просто ме сърби езикът. Тъй като съм гладен и жаден, ще предъвквам думи и ще пия слюнка. Не е хранително като колбасите, но ще се задоволя и с това.

Времето минаваше. Стъмни се.

Боманян изглежда, че спеше. Леонар беше запалил лулата си и пушеше. Раул си говореше наум и се укоряваше, че е бил толкова непредпазлив с Жозин.

„Не трябваше да й се доверявам…Все пак какъв напредък е постигнала! Калиостро е далеч от моята стойност, но каква решителност! Какво ясно виждане на действителността и каква липса на скрупули! Само един недостатък, който пречи на чудовището, за да бъде съвършено: нервната му система е лабилна. И затова тези грешки днес, които ще ми позволят да стигна преди нея в Меснил су Жумиеж.“

Разсъжденията му се ръководеха от неговата увереност, че ще успее да избяга на Леонар. Той беше забелязал, че възлите на въжетата, стягащи глезените му, се разхлабват при силен опън, и възнамерявате първо да освободи десния си крак. С удовлетворение си представяше какъв ефект ще се получи след хубав удар с тока на обувка върху брадата на Леонар. Оттогава щеше да започне неговото надбягване за спечелване на съкровището.

В помещението мракът се сгъстяваше. Леонар запали свещ, изпуши една последна лула и изпи поредната чаша вино. Въпреки всичко започна да го обзема сънливост. Той стана, разкърши се, отдаде чест надясно и наляво на въображаем началник и отново седна. Взе свещта по такъв начин, че стичащият се восък да го опарва от време на време по ръката. Той хвърли поглед към затворниците си, хвана двойното въже в свободната си ръка, за да му послужи като сигнал за тревога, и отново задряма.

Раул тихо продължи, засега безрезултатно, своята малка работа за освобождаването си. Сигурно беше около девет часа вечерта.

„Ако мога да тръгна в единадесет часа — казваше си той, — около полунощ ще мина Лийбон, където ще вечерям; към три часа сутринта ще бъда на светото място и в първите часове на зората ще сложа в джоба си касичката на монасите. Да, в моя джоб! Нямам нужда нито от братята Корбю, нито от някой друг.“

Но към десет часа и половина той беше в същото състояние, при което започна своята малка работа. Разхлабването на възлите не ставаше лесно, те не поддаваха и Раул започна да губи надежда, когато изведнъж му се стори, че чува лек шум, който се различаваше от всички други възможни, които биха могли да се появят в нощната тишина — падащи листа, мърдащи по клоните птици, капризи на вятъра.

Шумът се повтори два пъти и Раул се убеди, че идва през отворения страничен прозорец и че беше минал покрай ушите на небрежно отпусналия се Леонар.

Факт беше, че един от враговете изглеждаше предварително вън от битката.

Раул погледна Боманян. Той също беше дочул нещо и сега внимателно се взираше.

Срещу тях Леонар се събуди с изгорени пръсти, провери дали пленниците му са по местата си и отново задряма. Шумът навън спря за момент, после се възобнови и изглежда, че този, който го предизвикваше, следеше внимателно всяко от движенията на тъмничаря.

Какво се подготвяше? Бариерата беше затворена и този, който идваше, би трябвало да е прескочил в тъмнината стената, която в горния си край, както казахме, беше обсипана с парчета от счупени бутилки. Прехвърлянето не беше възможно освен за човек от околността, който предварително познава някой скрит процеп в стената. Кой идваше? Селянин? Бракониер? Беше ли това помощ? Приятел на Боманян? Някой скитник?

Внезапно в мрака се появи неясно очертание на човешка глава. Корнизът на прозореца, не много висок, беше лесно прескочен.

Раул различи силуета на жена и още преди тя да го види, той беше уверен, че тази жена не е никоя друга освен Кларис.

Завладя го огромно вълнение. Значи Жозефин Балзамо беше сгрешила в предположенията си, че Кларис не е в състояние да реагира поради слабост! Неспокойна, обхваната от страх за опасностите, които я очакват, преодоляваща умората и уплахата, младата девойка беше успяла да се скрие в околностите на стария фар и да чака нощта.

Сега тя правеше невъзможното, за да спаси този, който й беше изменил жестоко.

Тя направи няколко стъпки. Леонар се събуди отново и за нейно щастие, й обърна гръб. Тя се спря, после, след като той отново заспа, тръгна отново. Така успя безшумно да премине покрай него.

Камата на Жозефин Балзамо се намираше върху стола. Тя я взе. Щеше ли да го удари?

Раул се изплаши. Лицето на младото момиче, сега по-добре осветено, му изглеждаше да изразява свирепо желание за отмъщение. Но техните погледи се срещнаха, тя разбра мълчаливата заповед, която той й налагаше, и не нанесе удара. Раул се наведе леко, за да може въжето, което го съединяваше със стола, да се отпусне. Боманян направи същото.

Тогава, без да трепери, тя бавно повдигна въжето с една ръка, плъзна острието на камата и го преряза.