Графиня Дьо Калиостро

Но събитията от следобеда и предишната вечер започнаха да вземат връх въпреки волята му. Дали му се искаше или не, действията на Жозефин Балзамо се изпречваха в неговата мисъл. Той я виждаше как извършва злото, как използва цялата си налична енергия за подобен момент. Тя щеше да почива, когато му дойде времето. Тя беше шепнала безсилно на Леонар с една-единствена цел — той да я чуе! Тогава да вървим! А беше ли си починал той самият? И Боманян, толкова изтощен, беше ли намерил време за отдих? Не, Жозефин Балзамо не би могла да извърши подобна грешка. Преди да падне нощта, тя е дошла тук със съучастниците си и на дневна светлина е огледала местността и направлявала работата.

Да, когато Раул я беше забелязал зад спуснатите пердета на кабината, тя не се е приготвяла за решаващата експедиция, а се е била върнала от нея като победителка, защото тя никога не позволяваше на случая, на безполезните колебания и на излишните скрупули да се изпречват между нея и незабавното изпълнение на проектите й.

Повече от двадесет минути той си отпочива под лъчите на слънцето, което внезапно се появи над хълмовете. Раул бе изложен на суровата реалност, която хвърляше сянка върху мечтите му и която сега трябваше да осъзнае много добре. Дълбоко замислен, той не чу шума от колата, която спря на пътя, и не видя тримата мъже, които слязоха от нея. Мъжете минаха покрай табелата с името на собственика и прекосиха ливадата. Изведнъж единият от тях, стигнал до могилата, изненадано извика. Този вик извади Раул от вцепененото му състояние.

Това беше Боманян. Двамата му придружители, барон д’Етижу и Бенето, го поддържаха.

Разочарованието на Раул беше толкова дълбоко, че не забеляза покрусата на човека, който беше проиграл целия си живот в мистериозната афера за съкровището. Оловносив, със свирепи очи, с кървави петна по превръзката си, той гледаше тъпо пред себе си. Това сигурно беше най-ужасната гледка през живота му. Но спектакълът беше реален — теренът опустошен, гранитният стълб разбит, приказното съкровище откраднато.

Можеше да се каже, че пред него светът се сгромолясва и че той съзерцава вече дълбоката пропаст, пълна с ужас и безнадеждност.

Раул се приближи и прошепна: — Това е извършила тя.

Боманян не отговори. Не можеше да се съмнява, че това е нейно дело. Образът на тази жена се смесваше с всичко, което му се беше случило — несполуки, нещастия, катаклизми, адски страдания. Необходимо ли беше да се хвърли като приятелите си и да рови земята, за да търси останки от огромното съкровище? От това, което допреди няколко минути му бе принадлежало? Не, не! След преминаването на магьосницата оставаше само пепел и пръст! Тя беше бич, който опустошава и убива. Тя би затворила в тъмница даже Сатаната. Тя — небитие и смърт!

Той се изправи театрален и романтичен в обичайното за него поведение, разходи наоколо скръбни очи, неочаквано, направил кръстен знак, с един замах заби в гърдите си камата, която принадлежеше на Жозефин Балзамо.

Това движение беше така бързо и ненадейно, че нищо не бе в състояние да го предотврати. Преди неговите приятели и Раул да се опитат да му помогнат, Боманян се строполи в ямата сред останките на онова, което беше досега наричано съкровището на монасите. Приятелите му се притекоха към него. Той още дишаше и прошепна:

— Свещеник… свещеник…

Бенето набързо се отдалечи. Притичаха селяни. Той ги разпита и скочи в колата.

Паднал на колене до ямата, Годфроа д’Етижу се молеше и се удряше в гърдите… Без съмнение, Боманян му беше разкрил, че Жозефин Балзамо е още жива, и го беше запознал с всичките й престъпления. Тези неща и самоубийството на Боманян го правеха почти луд. Ужас изкривяваше лицето му.

Раул се наведе над Боманян и му каза:

— Кълна ви се, че ще я намеря отново. Кълна ви се, че ще й взема богатствата обратно.

Омраза и любов разкъсваха сърцето на умиращия. Само подобни думи можеха да запазят живота му за няколко минути. В часа на агонията си, сред рухването на мечтите си, той безнадеждно се залавяше за мисълта за бъдещо възмездие.

Неговите очи зовяха Раул. Той се наведе още и чу следните думи:

— Кларис… Кларис д’Етижу… ти трябва да се ожениш за нея… Слушай… Кларис не е дъщеря на барона… Той ми призна… тя е дъщеря на друг, когото нейната майка обичаше…

Раул каза сериозно:

— Кълна ви се, че ще се оженя за нея… Кълна ви се…

— Годфроа — извика глухо Боманян.

Баронът продължаваше да се моли. Раул го потупа по рамото и го наведе над Боманян, който забърбори:

— Кларис ще се омъжи за д’Андрези… желая го…

— Да, да — отговори баронът, неспособен да се възпротиви.

— Закълни се.

— Кълна се.

— Във вечното си спасение?

— В моето вечно спасение.

— Ще му дадеш от парите си, за да може да отмъсти за нас… всичките богатства, които открадна тогава… ще се закълнеш ли?

— В моето вечно спасение.

— Той познава всичките ти престъпления. Има за тях доказателства. Ако не се подчиниш, ще те издаде.

— Ще се подчиня.

— Бъди проклет, ако лъжеш.