Графиня Дьо Калиостро

Успехът зависеше от Леонар. Той не трябваше да се събужда за свое добро, защото Кларис незабавно щеше да го убие, ако помръднеше по някакъв начин. Без да го изпуска от очи, тя продължи смъртоносната игра; наведе се към Раул и пипнешком потърси въжетата. Китките на ръцете му бяха освободени.

Той прошепна:

— Дай ми ножа.

Тя се подчини. Но една друга ръка излезе по-бърза от тази на Раул. Боманян, който досега беше лежал неподвижно на мястото си в продължение на часове, грабна ножа и започна да прерязва въжетата си.

Вбесен от гняв, Раул сграбчи ръката му. Ако Боманян успееше да се освободи преди него и избягаше, Раул губеше всякаква надежда да завладее съкровището. Борбата беше ожесточена, борба без шум и движения, двамата напрягаха всичките си сили, казвайки си, че при най-малкото изшумоляване Леонар ще се събуди.

Раната на Боманян, макар и лека, не му позволи да се съпротивлява продължително време. Той пусна ножа.

Кларис, която се тресеше от страх, падна на колене, но не за да моли двамата за тишина, а за да не се строполи от изтощение на земята.

В този момент Леонар повдигна глава, отвори едното си око и погледна сцената, която се разиграваше пред него: двамата мъже, почти изправени един до друг, задъхани от борбата, и Кларис д’Етижу на колене.

Всичко продължи няколко секунди, няколко страшни секунди, защото нямаше съмнение, че ако Леонар бе видял сцената, щеше да повали двамата неприятели с два револверни куршума. Но той не я видя. Неговият поглед, фиксиран в тях, не успя да ги види. Клепачът отново се затвори, бе да може съзнанието му да се събуди.

Тогава Раул разряза последните си въжета. Прав, с кама в ръка, той беше вече свободен. Прошепна, докато Кларис се изправяше:

— Върви… спаси се…

— Не — отвърна тя с кимване на глава.

Тя му показа Боманян с изражение, от което ясно личеше, че не е съгласна да го оставят изложен на отмъщението на Леонар като беззащитна жертва.

Раул настоя да тръгнат, но тя остана непоколебима.

Отегчен от нейната съпротива, той подаде ножа на противника си.

— Тя има право — прошушна той… — Да бъдем честни играчи. Дръж, справи се… Отсега нататък всеки ще играе своята игра, нали?

Той последва Кларис. Един след друг те прескочиха прозореца. Щом излязоха в двора, тя го хвана за ръка и го заведе до стената, до мястото, където високата й част беше разрушена и имаше процеп.

Сега Раул й помогна да мине, но след като на свой ред прескочи оградата, не видя никого.

— Кларис — тихо я повика той, — къде сте?

Черна нощ без нито една звезда падаше над гората. Ослушвайки се, той дочу леко тичане между съседните гъсталаци. Влезе в тях, разблъска клоните и къпините, които му преграждаха пътя, засуети се, но разбрал, че търсенето ще бъде безполезно, отново излезе на пътеката.

„Избяга ми — горчиво помисли той. — Когато бях затворник, рискува всичко, за да ме освободи. Когато съм свободен, тя не е съгласна да ме вижда. Моята измяна, чудовищната Жозефин Балзамо и отвратителното приключение й вдъхват ужас.“

Тъкмо се гответе да си отиде, когато някой се търкулна от каменната стена. Това беше бягащият Боманян. Почти веднага се чуха изстрели, които идваха от същата посока. Раул едва имаше време да се скрие. Леонар се вмъкна в гъсталака и профуча покрай него като стреляте в непрогледната тъмнина.

И така, приблизително в единадесет часа вечерта тримата врагове се бяха впуснали в почти един и същ момент към камъка на кралицата, разположен на единадесет левги разстояние. Какви бяха техните възможности да достигнат до него? Всичко зависеше от това.

От една страна бяха Боманян и Леонар, и двамата със съучастници и начело на могъщи организации. Или Боманян щеше да влезе във връзка със своите приятели, или Леонар щеше да се присъедини към Калиостро и плячката щеше да им принадлежи по най-бързия начин. Но Раул беше по-млад и по-способен. Ако не беше допуснал глупостта да остави велосипеда си в Лийбон, всички шансове щяха да бъдат негови.

Трябва да се признае, че той мигновено се отказа да търси Кларис в гората, защото намирането на съкровището представляваше неговата единствена грижа. За един час той премина десетте километра, които го разделяха от Лийбон. В полунощ събуди портиера на хотела си, подкрепи се на крак с два сандвича и след като сложи в джоба си два динамитни патрона, с които се беше снабдил няколко дни по-рано, яхна велосипеда си. Върху кормилото беше намотал платнен сак, предназначен за прибиране на скъпоценните камъни.

Неговата сметка беше следната:

„От Лийбон до Меснил су Жумиеж са осем левги и половина… Следователно ще бъда там преди разсъмване. При първите лъчи на слънцето ще намеря граничния стълб и ще го взривя с динамита. Възможно е Калиостро или Боманян да ме изненадат по средата на акцията. В такъв случай ще делим. Толкова по-зле за тримата. Идеалните ни части ще намалеят с две трети.“