Графиня Дьо Калиостро

— Това е лудост, тази експедиция е чиста лудост! Ако те прихващат щури идеи, кажи си! Ето петнадесет дни откакто успяхме, благодарение на теб, признавам го, да пожънем необикновена победа. Всичките скъпоценни камъни са затворени в огнеупорна каса в Лондон. Опасността е преминала. Калиостро, Пелегрини, Балзамо, маркиза Дьо Белмонт: всичко това потъна на дъното на морето благодарение на катастрофата на „Светулка“. Ти има блестящата идея да я организираш и проведеш с толкова много енергия. Двадесет свидетели видяха от брега експлозията. За хората ти си мъртва, аз също, а и всичките ни съратници. Ако някога успеят да разкрият историята за съкровището на монасите, ще помислят, че то е потънало със „Светулка“ на такова място в морето, което не може да се определи точно. Скъпоценните камъни значи ще останат завинаги за хората на дъното на морето. От това корабокрушение ще остане доволно единствено правосъдието, защото е известно, че няма да се затича да разкрива изнесеното в пресата, след като му е наредено от много високо място да потули аферата Боманян — Калиостро. Значи всичко върви добре. Ти си господарка на положението и победителка на враговете си. Сега е моментът, в който най-елементарната предпазливост ни налага да бягаме далеч от бреговете на Франция, даже, доколкото е възможно, и от Европа, а ти именно в този момент избра да се върнеш на същото място, за да нападнеш единствения враг, който ти остава. И то какъв враг, Жозин! Един гений, без когото, признай, Жозин, ти нямаше да разгадаеш тайната. Признай, че постъпката ти е луда.

Тя прошепна:

— Любовта е лудост.

— Тогава откажи се.

— Не мога, не мога. Обичам го!

Тя се беше опряла на лакти на перилото на яхтата и със стисната между дланите си глава шепнеше безнадеждно:

— Обичам… това е за пръв път… Другите мъже не се смятат… Докато Раул!… Ах, не искам да говоря за него… Чрез него изпитах единствената радост в живота си… но също и най-голямата мъка. Преди да го срещна, не познавах щастието…но също и болката… и после… и после щастието свърши… остана ми само страданието… То е нещо отвратително, Леонар… Мисълта, че той ще се жени… и друга ще споделя живота му… и че ще се роди дете от тяхната любов… не, това не е по силите ми. Всичко друго, но не това!… Леонар, предпочитам да рискувам всичко. Предпочитам да умра! Той тихо й каза:

— Бедната ми Жозин…

Те замълчаха, като тя остана все така наведена над водата. После, когато лодката се приближи, тя се изправи и твърдо каза:

— Нищо не рискувам, Леонар… няма да умра, по-скоро ще избягам.

— В края на краищата какво искаш да правиш?

— Да го отвлека.

— О! О! Ти се надяваш…

— Всичко е готово. И най-малките подробности са уредени.

— Как?

— Посредством Доминик.

— Доминик?

— Да, още от първия ден, още преди в имението да пристигне Раул, Доминик беше нает за вратар на д’Етижу.

— Но Раул го познава.

— Раул го е виждал може би един или два пъти, но ти знаеш колко е способен Доминик да се дегизира. Абсолютно невъзможно е да го познае измежду пялата прислуга на замъка и на конюшнята. Доминик всеки ден ме държи в течение на работите там и получава моите инструкции. Знае часовете, в които Раул си ляга да спи и става от леглото, как живее и всичко онова, което прави. Зная, че още не е виждал Кларис, но в момента подготвят необходимите документи за сватбата.

— Той не се ли съмнява?

— За мен не. Доминик е чул откъслеци от разговора, който Раул е водил в деня на пристигането си в замъка. Той е казал „окончателна смърт“. Въпреки това е искал да се вземат предпазни мерки. Значи той наблюдава, надзирава околността на замъка и разпитва селяните.

— И Доминик те оставя да дойдеш въпреки всичко?

— Да, но в продължение само на един час. Един дързък и бърз удар в нощта и веднага се изпаряваме.

— Тази нощ ли ще стане?

— Тази нощ между десет и единадесет. Раул заема малък павилион, някога обитаван от стражата, недалеч от старата кула, където Боманян бе наредил да ме отведат. Този павилион има откъм полето само един прозорец и нито една врата. Ако капаците са затворени, за да се влезе, трябва да се мине през голямата порта на овощната градина и да се стигне до вътрешната фасада. Двата ключа тази вечер ще бъдат под един голям камък близо до портата. Раул, както спи, ще бъде навит в дюшека и завивките си, които са доста широки, и ще бъде донесен тук. В същия момент ще тръгнем.

— Това ли е всичко?

Жозефин Балзамо се подвоуми, после отговори отчетливо:

— Това е всичко.

— А Доминик?

— Той ще тръгне с нас.

— Не си ли му дала някакви специални нареждания?

— По какъв повод?

— По повод на Кларис? Ти ненавиждаш малката. Страхувам се да не си натоварила Доминик с някаква специална работа…

Жозефин отново се поколеба, преди да отговори:

— Това не те интересува.

— Обаче…

Лодката се плъзна покрай борда на кораба. Жозефин заяви със закачлив тон: